Бебето залепено за мама

Предполагам няма родител, който да не е имал момент, в който да усеща детето си като лепенка. Дори най-самостоятелните деца, понякога изпадат в ситуация, в която се хващат за полата на мама (или татко въпреки, че няма пола) и за нищо на света не искат да се откачат. Колкото и да обичаме децата си и да даваме живота си за тях, всеки от нас е изпитвал желание да се отдели поне за малко от детето, за да свърши нещо свое. Какво да правим в тези ситуации? Кое кара детето да стои като лепенка, залепена за мама и кога и как да отделим детето от себе си ще разгледаме в няколко последователни статии, посветени на темата  на база теорията по въпроса и на база личния ми опит.

Когато околните виждат дете, което не слиза от ръцете на родителите си неизменно дават два съвета:

1. „Не се притеснявай, няма цял живот да иска да е с теб. Имай търпение, като порасне, само ще си хване пътя и очите му няма да видиш, така че се наслаждавай докато иска да е с теб!”
2. „Ааа, как така ще го гушкаш постоянно и ще и си край него! Така не бива, ще се разглези и после как ще бъде като порасне! Цял живот ли край него ще бъдеш?”

Като майка аз лично съм чувала и двата съвета и сякаш майчиното сърце приема първия съвет като верен. И как иначе – всяка майка инстинктивно иска да е до детето си, да му се радва и да е сигурна , че всичко с него е наред. Обаче майката освен майка е и човек със своите си нужди и желания и понякога тези желания няма как да бъдат осъществени със залепнало за полата дете. Има неща, които са за възрастни и изключват участието на деца, колкото и очарователни да са децата ни и колкото и безкрайно да ги обичаме. И ето тук настъпва конфликтът.

Конфликът между личните желания и майчиния инстинкт

Като родители инстинктът ни подсказва да бъдем до детето си. Сега живеем в ерата на бебефони, бавачки и детски ясли, но в миналото родителите не са имали възможността да се възползват от подобни услуги и технологии и човешкият вид е оцелял единствено благодарение на майчиния инстикт да бъдем до децата си, за да ги закриляме от опасности. В днешно време макар да можем да дадем детето на ясла или да наемем бавачка у дома, каквото и да си говорим по-пълноценна грижа от майчината няма и никой друг не може да бъде майка на детето Ви. Много жени, когато станат майки се отдават изцяло на майчиното си чувство, но рано или късно усещат, че това не ги кара да се чувстват съвсем добре. Когато имаш малко дете и си до него и то е спокойно и щастливо на пръв поглед майка и бебе са в хармония и животът е прекрасен, но… това е само на пръв поглед.

Когато бебето се роди, сякаш цялото същество на жената е заето с новата роля на майка и това да бъде до детето си и да се отдаде на майчиния инстинкт в този първи етап от майчинството е най-естественото и най-нормалното нещо. За някои жени този първи етап трае дълго и отстрани те изглеждат сякаш обсебени от това да бъдат майки (в което няма нищо лошо, стига останалите членове на семейството и особено бащата, да приемат тази промяна и да се адаптират добре към нея). При някои майки обаче тази първоначална еуфория бързо преминава и макар да се чувстват майки и да обичат децата си с цялото си същество, и макар да имат желание да се грижат за децата си и да бдят над тях, тези жени започват да изпитват и други желания и потребности, които сякаш влизат в конфликт с майчинството. Тези жени понякога в собствените си очи или в очите на околните изглеждат като не толкова добри майки, само защото нямат желание да бъдат постоянно до бебето, а искат да се върнат към професията си или да излизат с приятели или да се занимават с други неща, които влизат в противоречие с грижите за бебето. Сякаш за обществото ни ако искаш да бъдеш добра майка, трябва да си неотлъчно до бебето. Ако искаш да се развиваш професионално или да твориш, или да се забавляваш, то значи не си достатъчно добра майка. Ако пък си постоянно до бебето си и си се отдала изцяло на него, пак според обществото, това не е особено добре, защото разглезваш детето, залепваш го за себе си и не го възпитаваш правилно. С две думи, каквото и да правиш като майка, все ще се намери някой да ти внушава, че не бива така и не е редно, защото вреди на бебето. Затова най-доброто, което можете да направите, е да спрете да се вслушвате в „доброжелателни съвети и коментари” и да се вгледате и вслушате единствено в това, което чувстват и желаят участниците в казуса, а това сте Вие и Вашето дете.

Когато мама иска да бъде постоянно до детето

Ако се чувствате комфортно и приятно, когато не се разделяте с детето си и имате желание то да бъде винаги с Вас – вкъщи и навън, денем и нощем, то явно това е Вашият начин на родителстване. В тази ситуация наблюдавайте как се чувства детето Ви – ако и за него това положение е приятно и не носи никакви негативи, то нямате никакви причини да променяте каквото и да било. Отстрани може да изглежда, че сте обсебили детето, или че то е залепнало като лепенка за Вас, но ако и Вие и детето се чувствате добре от това положение, значи всичко е наред.

Всяко бебе иска да бъде винаги до мама. Идва момент обаче, когато детето започва да се движи самостоятелно като пълзи и по-късно ходи и нуждата от мама постепенно намалява. Мама си остава най-важната фигура в живота на детето, но също толкова важни за него стават и откривателските игри, в които то опознава и изпробва самостоятелно различни неща и играе първоначално самичко, а по-късно започва и да изгражда взаимоотношения с други деца. Ако сте от майките, които изпитват желание да бъдат неотлъчно до детето си, наблюдавайте дали и Вашето дете има подобно желание, защото когато е мъничко, то също ще иска да бъде винаги с Вас, но постепенно нуждата му от мама ще намалява, за сметка на нуждата му от самостоятелност и изграждане на увереност в собствените сили. Ако Вие не забележите сигналите, които Ви дава детето да се оттеглите и да му дадете повече независимост, има опасност да се превърнете Вие в негова лепенка, която не се пуска от полата му и любовта Ви от желана, да се превърне в задушаваща и вредна за детето. Запомнете, че във взаимоотношенията родител-дете водещо винаги следва да бъде детето. Ние сме тези, които сме пожелали да го родим. Следователно ние сме тези, които следва да поемем отговорността и да се съобразяваме с него.

Детето следва хода на своя живот, а докато стане готово да върви по пътя си само, Вие като негови родители сте тези, които сте поели отговорността да бъдете до него – не да го водите или да определяте посоката му или пък да настоявате да Ви държи за ръка, а просто да бъдете до него и да откликвате на сигналите му и да разчитате правилно кога да го гушкате и носите на ръце, кога да го пуснете да крачи самичко, кога да го съпровождате и кога да го оставите да върви самичко и само да го наблюдавате от разстояние, за да се немесите, в случай, че не успее да се справи само.

Това се иска от нас като родители. Осъзнато или не, когато сме взели решението да имаме дете, ние сме се съгласили да правим именно това – да бъдем до него, когато има нужда от нас и да го оставяме да действа само, когато има желание да опита.

Много често от загриженост и от страх родителите не дават на детето достатъчно свобода – защото според тях то е твърде малко, за да се справи само. Понякога то наистина не може да се справи само, но пък може да опита и да види до къде ще му стигнат силите. Може да не се справи, но ако има възможността да опита, ще научи много ценен урок в живота – че без опит, няма успех и само като опита човек нещо може да го опознае и да прецени собствените си възможности.  Ако наистина обичате детето си ще му дадете свободата, която то търси, за да опознае себе си и света, в който живее, а Вие тихичко ще наблюдавате отстрани и в случай на нужда безмълвно ще се приближите и ще помогнете на малкия откривател да се справи с изпитанието, вместо да го оставите да се провали и да му натяквате: „Ето видя ли, че не можеш да се справиш с това сам!” – тези думи не са думи от любов, запомнете това! Предполагам познавате много хора с таланти и възможности, които от страх да не се провалят пропиляват дарбите си? Нека детето Ви не стане един от тях, само защото Мама я е страх да му даде свободата да експериментира в детството му и му внушава, че да действаш е страшно, защото може да сбъркаш и всяка грешка се наказва и по-добре да си пасивен и да оставяш другите да вършат нещата, вместо теб.

Естествено не бива да изпадаме и в другата крайност – насила да тласкаме детето да бъде активно и самостоятелно, когато то още не е готово за това. Нужно е само да наблюдаваме и да следваме детето – когато то иска да действа, да му осигурим възможност да направи това безопасно;  когато иска да бъде заедно с нас – да бъдем до него, да го гушкаме и да му помагаме. Да отглеждаш дете, означава да съпровождаш – ти не знаеш накъде върви то и не можеш да определяш посоката му. Твоята задача е да вървиш до него по неговия път и когато се препъне да го задържиш, за да не падне, когато го е страх да продължи – да стиснеш здраво ръката му и да го насърчиш да крачи. Само толкова.

Ако детето Ви е твърде залепено за Вас и не иска да действа самостоятелно, то вместо да го карате насила, по-добре е да се опитате да разберете причината за неговата плахост и несамостоятелност и да му помогнете да сдобие увереност и постепенно да се справи със своята плахост като му показвате, че сте винаги до него и няма да го изоставите, като го хвалите всеки път, когато се справя с нещо самостоятелно и го укоражавате да действа, без да сте пракалено настоятелни и без да го притискате – бавно, плавно и с любов. Как можете да направите това ще разгледаме в следващите статии от поредицата.