Детето като коректив и верен приятел

Детето като коректив и верен приятел

Като говорим за отношенията родители – деца винаги разглеждаме нещата от гледна точка на грижата, която родителят полага за детето, това което му дава от себе си, за да му помогне да израсте и да се научи да се справя само с живота, за родителската саможертва и пренебрегването на собственото Аз в името на детето. Сега обаче ми се иска да погледнем от другата страна на монетата. Безспорно освен да изисква грижи детето дава на родителите си радост,  когато гледаме как малкият човек се забавлява искрено и учудено опознава света и чувство за пълнота и реализация, когато собственият ни наследник стои насреща ни и ни гледа с нашите очи и носи нашите черти. Но това ли е всичко, което нашите деца ни дават и не пропускаме ли една много важна роля на детето, за която повечето от нас или въобще не си дават сметка или гледат на нея с насмешка – ролята на детето като наш коректив и помощник. Сякаш сме се възприели толкова на сериозно и сами сме се издигнали на такъв пиедестал, че ни звучи дори парадоксално това малко човече, толкова беззащитно и зависимо от нас да има силата и мъдростта да ни коригира и напътства – нима това въобще е възможно?! Ще кажа само, че във всяко общуване, за да бъде пълноценно то, двамата индивиди в общуването трябва да си взаимодействат пълноценно един с друг, тоест да стоят на едно ниво и всеки да дава по нещо от себе си на другия. Така ли общуваме с децата си?

Даваме ли на децата си правото да бъдат пълноценни и равностойни на нас?

Даваме ли им правото да правят своите избори в живота, да следват своя път, да имат своето си мнение, да правят своите си грешки, да си вадят своите си поуки и да развиват себе си така, както намерят за потребно? Или под въздействието на нашето собствено възпитание и насаждани от обществото норми се опитваме да вкарваме в малките им главици още от най-ранна възраст строги матрици и да потушаваме в зародиш всеки бунт срещу системата, срещу насилието над личността, срещу незачитането на вътрешния глас? Страхуваме се, че ако оставим детето да следва своя вътрешен глас, то няма да направи това, което ние искаме и сигурно ще тръгне в съвсем друга посока, ще прави неща, които може би са опасни и ще обърне гръб на наистина важното в живота. В ролята си на родители дотолкова сме се самозабравили, че сами в собствените си представи се изживяваме като нещо подобно на богове, които се разпореждат както намерят за добре със съдбата на малкия човек „за негово добро”. Знаем ли ние с каква мисия е дошъл на този свят малкият човек? Знаем ли през какви изпитания му е нужно да премине, за да се справи със своите недостатъци и да стане по-завършена и по-силна личност? Знаем ли като го тласкаме в една или друга посока какви ще са дългосрочните последици от нашите действия? Как с такава сигурност и безапелационен авторитет се опитваме да превърнем децата си в нещо, което ние си мислим, че те трябва да бъдат и често грубо и непримиримо се борим срещу характера, с който са дошли на този свят и който им принадлежи. Претендираме, че това, което са не е важно, а по-важното е това, което на нас ни се иска да бъдат?! Че кои сме ние – да избираме живота им вместо тях – безгрешни, всемъдри, идеални ли сме ние самите, че се опитваме по такъв силен и груб начин да влияем върху живота на децата си и да променяме съдбите им?

Истината е, че често го правим неволно. Истината е, че често ние самите се съмняваме как трябва да постъпим и какво точно да предадем на децата си, но възпитани да вярваме във важността на родителския авторитет, без да се замисляме играем ролята на точно такива властни авторитети спрямо децата си, каквито властни авторитети са били нашите родители спрямо нас. Понякога дълбоко подтиснатото крехко гласче на детето в нас се опитва да ни припомни как ние самите сме негодували срещу тази родителска власт и тогава изпитваме чувство на тревога – ние самите добри родители ли сме, така ли трябва да се държим с децата си и защо по дяволите се държим така, както са се държали с нас родителите ни, като много добре си спомняме колко много огорчения и болка е предизвиквало у нас като деца подобно поведение? Тревожим се и се обвиняваме, че може би не сме добри родители и не правим каквото трябва,  но само миг по-късно матрицата, набивана години наред в главата ни сякаш се опомня и заглушава тихото и крехко гласче на детето в нас и ние отново започваме да сочим с пръст и да държим назидателен тон и да правим какви ли не глупости, противоречащи на любовта и нежността, които изпитваме към собственото си дете –  а оправданието е винаги едно и също: „за негово добро”.

То се чувства огорчено и неразбрано и постепенно започва да се отчуждава от нас. Не ни обръща гръб веднага – прави го толкова бавно и за нас незабелязано, че често си даваме сметка за това твърде късно, когато между нас зее вече огромна пропаст и почти всички мостове са отдавна изгорени. Нашето малко човече всъщност много ни обича и вярва, че нещата може да се оправят и за това макар да му се караме, наказваме и отблъскваме от себе си, то пак идва при нас и търси нашето внимание и подкрепа. Опитва се да привлече вниманието ни често по начини, които ни изнервят като хленчи, не се отделя от нас или пък прави беля след беля само, за да му обърнем внимание, защото една много показателна приказка казва „Шамар да е, само внимание да е”. Всеки от нас се е сблъсквал с моменти, в които детето се държи отвратително, само за да ни предизвика – и ние го осъждаме за това и често го наказваме – а то просто иска да го обичаме и ни провокира да си припомним кои сме всъщност и какви би трябвало да бъдат отношенията помежду ни – за жалост плачът и белите често са единственото изразно средство, с което детето разполага, за да покаже своя гняв и безсилие, а ние ги тълкуваме погрешно. И вместо да си вземем бележка и да обичаме повече, а да осъждаме по-малко, ние се гневим и от позицията на авторитета бързо поставяме „нещата по местата”.

Как да се справим със своите властнически и собственически чувства по отношение на децата си и как да излезем от матрицата на родителския авторитет, с която ние самите сме израснали и която е набивана в главите ни и обществото продължава да ни набива под една или друга форма?

Много просто – като започнем да общуваме с детето като с равен. Хубаво решение и лесно на думи, но повярвайте ми, който се е опитвал да го направи вижда, че понякога е непреодолимо трудно да се постигне. Искаме да бъдем приятели с децата си, искаме да бъде близки с тях, искаме да ни чувстват толкова близки, че да ни споделят, но нещо ни пречи – било страх, че нещата може да излязат от контрол, било насадени представи, че родителската роля е друга и не можем някак да си признаем собствените слабости пред децата ни. Често браним ревностно своя авторитет, като че ли, ако рухне той, ще дойде краят на света. А повярвайте ми – нищо фатално няма да се случи, ако детето разбере, че и ние родителите сме слаби и объркани понякога, че и нас ние е страх, ако спрем да сочим с пръст и да раздаваме съвети, защото и ние не сме сигурни кой е правилният път и кое е най-доброто решение. Истината е, че не знаем – не знаем какво ще се случи след 30 години с нашето малко детенце, в какви ситуации ще бъде изправено то и какви решения ще му се наложи да взема. Не знаем как да го подготвим за живота му тогава и как да знаем, като не знаем какъв ще бъде неговият живот – да е смел ли ще му е нужно или по-скоро да е сдържан и да не се набива в шамарите, по-артистичен ли ще му е нужно да бъде или по-аналитичен…

Не знаем ли наистина как да се държим с децата си и от какво ще имат нужда те за вбъдеще? Да затворим очи, да си поемем няколко пъти дълбоко въздух и да се опитаме да се вслушаме във вътрешния си глас и това, което ни казва той по отношение на нашите деца. Странно как ще започнем да чуваме неща, които на пръв поглед всеки знае, само дето никой май не прилага на практика, или поне не ги прилага през цялото време.

Ще се изненадате ли, ако чуете, че единственото, което трябва да покажем на детето си е: любов и разбиране

Безрезервна и всеопрощаваща любов и разбиране. Само така можем да бъдем пълноценни за детето си и да му помогнем и то да бъде пълноценно за себе си. То е нещо отделно и различно от нас. То не ни принадлежи. То е цялостна завършена личност, която има своите си желания и стремежи. А нашата роля на родители е да го обичаме и да му оказваме подкрепа по пътя, който то си е избрало да върви. Да му вярваме и то да вижда и усеща, че му вярваме и каквото и да става сме на негова страна. И дори когато се проваля, не казваме „аз казвах ли ти”, ами продължаваме да му вярваме и да бъдем до него „в добро и зло” и не просто да бъдем до него, а да прощаваме, да разбираме и да подкрепяме. Ако от ранна възраст детето бъде отглеждано в така среда, всеки психолог ще ви каже, че то проблеми с поведението няма да има, няма да му хрумва да върши лоши неща или да се отнася зле с околните или със себе си.

Защото за да върши детето ни лоши неща, трябва да изпитва агресия – а агресията е проявление на гняв. Когато човек изпитва гняв той го насочва или навън под формата на агресивно и разрушително поведение или навътре под формата на депресия или друго заболяване. За да стане наркоман, крадец, побойник, нехранимайко – детето ни трябва да изпитва силна агресия. Ако детето от ранна възраст чувства, че независимо какво прави не среща осъждане, а разбиране, подкрепа и любов – то също ще се отнася с другите и най-вече със себе си с разбиране, доверие и любов и ще вярва в собствените си сили и ще върши градивни неща – ще има верни приятели, ще постига успехи, в това, с което реши да се занимава (забележете в това, с което то САМО реши да се занимава, а не с това, което на нас ни се иска то да се занимава).

Хората често са пасивни и се оставят на съдбата си – колкото и жестока понякога да е тази съдба – именно защото не вярват в себе си достатъчно. Не вярват, че от тях зависи, че могат да променят живота си както те искат. А не вярват, защото някога някой силен авторитет ги е сочил с пръст и ги е наричал „инат”, „мързел” или дори „лош” и им е внушил толкова силно, че те не са такива, каквито трябва и не правят нещата, които трябва, че дори след 50 години тези хора все още не могат да се заемат с нещо градивно и да правят това, което им харесва и да имат семейство, каквото би им се искало – защото гласът на авторитета от детството е много силен и те още го чуват и не смеят да бъдат себе си.

Как да обърнем нещата? Как да спрем да бъдем властни авторитети и да станем изслушващи, разбиращи, подкрепящи и любящи?

На един родителски форум, на който присъствах преди половин година, един от лекторите – известна наша актриса – говорейки не от позицията на актриса, а на майка – даде една много проста и в същото време много ефикасна рецепта:

Да обърнем ролите. Обръщането на ролите означава да позволим на детето да се държи с нас така, както се държим ние с него – тоест и то да се държи с нас, все едно е наш родител. Ако имаме желание да се отървем от навика да бъдем властни и контролиращи и вместо това да бъдем подкрепящи и обичащи, това е много лесен начин да се видим от страни и да видим колко нелепо звучат всичките ни назидателни слова и колко смешно и глупаво е соченето с пръст. За целта, ако детето ви не е съвсем малко, а над 6 -7 години, започнете да играете заедно на следната игра. Нека детето разговаря с вас и да се държи с вас по начина, по който вие се държите с него. Така в един момент вие казвате на детето „ И да слушаш баба си” и то ви отвръща: „И ти да слушаш татко ми” – чуете ли тези думи веднага в главата ви ще светне крушка, защото „Да слушаш татко ми” ще ви прозвучи достатъчно нелепо и мигновено ще си помислите „От къде на къде да слушам мъжа си” и в следващия миг ще проблесне мисълта „че от къде на къде детето да слуша баба си” – точно толкова нелепо е изказването „да слушаш баба си”, колкото и „да слушаш татко ми”. Следващият път, когато ви дойде да кажете на детето „и да слушаш баба си” със сигурност ще се въздържите от тази глупава реплика, която не носи никакъв градивен смисъл и вместо това ще кажете: „Моля те, постарай се при баба да не щурееш много, защото тя е стара и уморена и ще се разстрои, ако си много палав. По-добре играйте с нея на по-кротки игри, в които и тя да може да участва – като рисуване например или пеене на песнички. Така и на теб и на баба ще ви е приятно.” И „Моля те като се разхождате с баба дръж я за ръка, защото тя е уморена и не може да тича след теб. Знам че ти се тича, но ще го направим по-късно двамата с теб, като те изведа аз навън.” – Така изказано „и да слушаш баба си” вече звучи по-смислено и повярвайте ми детето ще разбере и ще се постарае. Ще знае какво трябва да прави и защо трябва да го прави и няма у него да остане онова вредно разбиране, че трябва да се подчинява на другите и да прави каквото искат те.

Нека детето отправя към вас всяка реплика, която вие отправяте към него, за да я чуете как звучи и да видите как ви въздейста тази реплика на вас – смислена ли е, справедлива ли е? Ще видите как с времето ще започнете в началото сами да се цензурирате, след това ще усетите, че започвате да мислите по друг начин и нужда от самоцензура вече няма да има, защото ще започнете спонтанно да формулирате правилно изискванията си към детето по начин, който не го обижда, не оронва собствения му авторитет и не го подценява или унижава. Ще започнете да се държите с детето така, както бихте искали да се държат с вас – с разбиране, уважение и любов.

Ако детето ви е още твърде малко, за да може да участва в тази игра и да ви отправя равностойни реплики и форми на поведение, каквито вие отправяте към него, то постоянно в общуването си с детето за всичко, което му казвате или правите по негов адрес мислено си представяйте, че и то казва или прави същото и по вас адрес. Например, когато бебето ви плаче и вие му кажете: „Стига си ревало, писна ми вече” – веднага мислено си представете как вие плачете и най-близкият ви човек дойде и ви каже: „Стига си ревала, бе, писна ми от теб”, вместо да ви прегърне, да ви утеши и да ви попита какво има. Когато сте гладна и някой ви каже: „Ето го яденето, ама сега само ще го гледаш и ще ти позволя да ядеш след 30 мин. защото аз така съм решил?” – хубаво ли е чувството – така се чувства всеки път бебето ви, когато посяга към гърдите ви иска да суче, а вие не му давате.

Съвсем скоро ще видите как ще престанете да бъдете толкова нервни и взискателни към децата си и ще започнете да гледате на тях сякаш с нови очи. Ще ги чувствате по-близки и ще ви бъде по-леко, защото от плещите ви ще падне онзи товар, който ви караше до вчера да се преструвате на силни и безпогрешни. Ще ви е по-весело заедно и по-приятно и няма да се налага да играете роли – да бъдете авторитет. Ще бъдете просто човек, който страшно обича друг мъничък човек и двамата заедно се опознавате и заедно си помагате един на друг и си давате взаимно кураж и се веселите заедно и страдате заедно.

Така, под формата на игра, нашето дете ни учи как да бъдем по-истински, по-справедливи, по-любящи и по-великодушни хора. А ние от своя страна учим него да бъде верен на себе си, да следва сърцето си и да бъде щастливо. Защото това е, от което всички имаме нужда  – от близки хора, на които да се опрем и с които да можем да споделяме и от вяра в собствените ни сили, за да вървим по своя път и да се чувстваме щастливи.