Дългият път към прохождането: Пълзене и прохождане

Дългият път към прохождането: Пълзене и прохождане

Най-доброто, което можем да направим за детето си на този етап е да му подсигурим достатъчно просторно и безопасно място, където да експериментира и тренира методи за придвижване. Най-удачното за целта място е подът, тъй като е твърд и за разлика от леглото предоставя стабилна опора и освен това детето няма как да падне от високо и да се нарани. Когато видите, че мъничето ви вече има желание да се търкаля, да пълзи или да прави други смешни движения с цел придвижване, значи е дошъл моментът да забравите леглото и кошарата и да преминете към пода като място за игри и обучения. Дори през зимата, като постелете килим и дебело одеяло и навиете друго едно одеяло на руло пред процепа на вратата да не духа, можете спокойно да оставите мъничето на пода, без да се безпокоите, че ще настине. Добре е да поставите одеялото близо до мебел, за която детето да може да се хване и да се изправи, когато прецени, че му е дошъл момента да се придвижва на два крака. На сина ми постилах одеялото на пода до леглото, така че той се търкаляше и пълзеше по пода и когато решеше се хващаше за леглото и се изправяше хванат за него, за да подруса дупе или да направи няколко патешки крачки, хванат за леглото, преди отново да тупне на дупе и да премине към придвижване на четири крака.

Пълзене

Как да стимулираме бебето да се движи?  

Постелете на пода одеяло и наредете различни играчки в различните краища на одеялото. Поставете бебето на одеялото и го оставете самостоятелно да се движи и търкаля в опита си да достигне до желаните играчки. В тази възраст игрите на пода са от особено значение – така детето научава какво е да има твърда опора под краката си и достатъчно пространство за движение. В началото бебето няма да знае как да се придвижи до желаната играчка и ще мрънка и плаче с протегната ръчичка. Най-доброто, което можете да направите е да оставите детето само и да се заемете с вашата си работа. Ако се притеснявате какво ще се случи с детето и държите да го наблюдавате, то останете в стаята, но си намерете работа в другия ъгъл и си придайте вид, че сте много заета с това, което правите, докато наблюдавате детето само с крайчеца на окото си. Като види, че е самичко и няма кой да се притече на помощ и да подаде желаната играчка детето постепенно ще осъзнае, че трябва само да намери начин да се придвижи и да си я вземе. Децата са много изобретателни и намират учудващо много и различни начини за придвижване – чрез претъркаляне, чрез приплъзване на дупе в седящо положение, чрез различни форми на пълзене. Ако детето ви си измисли форма на придвижване, която изглежда трудна или смешна за вас, не се втурвайте веднага да му обяснявате, че така не се пълзи и да му показвате как би трябвало да го прави. Оставете го известно време да експериментира и го похвалете за новото умение. Ако начинът за придвижване, който е измислило наистина е труден, детето само постепенно ще започне да пробва и други техники в опита да намери онзи начин за придвижване, който хем да го доведе до желания обект, хем да не го кара да се поти при всяко движение. Ако видите, че с времето детето не се сеща само как да се придвижва успешно, може да му покажете как да застане на четири крака и как да пълзи. По ваш пример то може да започне да пълзи, но може и да продължи да настоява да се придвижва по своя си начин. Оставете го да прави това, което то смята за добро в този момент.

Оставеното на пода дете обикновено бързо се научава да пълзи. Малко са децата, които не пълзят, а направо се изправят и прохождат. Ако бебето се научи да пълзи, след това по-лесно и уверено ще се научи да ходи. Причините за това са няколко:

Ползи от пълзенето:

Когато бебето започне да се придвижва за първи път самостоятелно, то не познава все още терена и няма достатъчно добра координация на движенията, в резултат на което често се удря в мебели, ръбове и ъгли. Когато е на четири, а не на два крака бебето е по-устойчиво и вероятността от удар и контузия при придвижване е по-малка и дори да се удари от нещо, то няма да падне, защото е стабилно стъпило на четири крака. Важно е също и че скоростта на придвижване при пълзене е много по-малка, отколкото при тичане на два крака, така че бебето при удар ще се удари много по-слабо.

С две думи, ако бебето пълзи, то ще опознае терена у дома без опасности от падане и нараняване, докато бебе, стимулирано директно да се движи на два крака прохожда нестабилно, често с тичане, а не спокойно ходене и опасността от падане, удар и контузия е много по-голяма.

Обикновено бебетата, на които у дома е предоставено широко пространство на пода, където да упражняват различни видове движения без чужда помощ, се научават да пълзят до месец след като са се научили да седят. При някои този момент настъпва още на 6 месеца, при други на 9 – 10 месеца, а при някои и след навършване на 1 годинка, в зависимост от индивидуалното развитие на детето и от възможностите, които му предоставя средата. Няма как да очакваме, че детето ще се научи да пълзи, ако го оставяме с часове  в кошарката, където място за движение почти няма и не му даваме достъп до пода или като го оставяме в проходилка. Често майки, които се притесняват да оставят детето си да се търкаля и пълзи по пода, в последствие се оплакват, че при прохождането детето не знае как да се пази от острите ръбове и опасностите у дома, не знае как да пада безопасно и си удря главата и обикновено при такива деца контузиите при движение са чести, а майките се налага непрестанно да тичат след детето, в опит да предотвратят падане. Това се случва, защото един от етапите на прохождането е прескочен – а именно етапа, в който детето е трябвало само да се научи да контролира тялото си, да пази равновесие и да се предпазва от опасности. Когато детето е на четири крака, тези умения се придобиват лесно без да се застрашава здравето на детето. Когато обаче лишим детето от възможността да се научи да се придвижва на четири крака и го принудим направо да крачи на два крака, тогава уменията за придвижване са далеч по-сериозно предизвикателство и често детето трудно се справя в тази ситуация – с цената на доста цицини по челото и тичане с превит гръб от страна на майката.

Първи стъпки

Ако оставим бебето на пода да играе и да тренира мускулите и ставите си в един момент то ще се почувства достатъчно уверено, че да се изправи и да започне да прави самостоятелни крачки. Обикновено бебе, оставено да прохожда само, в дадем момент се хваща за най-близкия предмет (мебел) и се изправя. В началото детето просто постоява за кратко изправено и като се измори сяда на дупе. След няколко дни вече мъничето се престрашава да направи първите една-две крачки, като се държи здраво за опората. На този етап много родители и особено баби и дядовци изпадат във възторг, че детето вече има желание да прави крачки и започват да го водят за ръце, с цел да му помогнат по-бързо да проходи. Детето няма нужда от това! Като водите детето не му помагате, напротив – правите му лоша услуга! Детето има нужда първо да се почувства уверено на два крака, да се научи да пази равновесие, да се научи да контролира тялото си и чак тогава ще е готово да върви. За това най-доброто, което можете да направите е да го похвалите за новото умение и да го оставите да продължи да тренира самичко – доколкото и докъдето стигат собствените му сили и умения. Някои деца за няколко дни успяват да се научат да ходят хванати за опора и започват да обикалят цялата стая, хванати за мебелите. Други деца усещат, че все още не са готови за изпитанието ходене на два крака и предпочитат да го дават по-кротко. Те в продължение на дни и дори седмици ще се изправят и ще правят едва по една-две крачки, след което ще сядат отново на дупе и ще се придвижват на четири крака, така както умеят най-добре. Не подтиквайте децата да напредват по-бързо, отколкото са способни. Нали целта ви е в крайна сметка да имате дете, което стъпва стабилно, пази равновесие и пада безопасно на дупе, а не дете, което се стрелка некоординирано на пръсти и пада по лице?

Ако проявите търпението да оставите детето да прохожда само, то рано или късно ще премине през следните фази:

Естествени фази на прохождане

1. Бебето се придвижва до желаните предмети по негов си начин – чрез претъркаляне, приплъзване на дупе или пълзене. Овладее ли техниката на пълзене, мъничето започва да обикаля цялата стая и дори цялата къща, бързо и сръчно придвижвайки се на четири крака.Това се случва обикновено на възраст между 7 и 10 месеца.
2. Бебето започва да се изправя на два крака като се държи за опора – шкаф, легло и т.н. Това се случва обикновено на възраст между 8 и 11 месеца.
3. Бебето започва да прави крачки като се държи за опора. В началото са една-две неуверени стъпки, последвани от сядане на дупе, но в последствие крачките стават все повече и по-уверени и в един момент детето обикаля цялата стая, бързо и сръчно, хванато за мебелите. Това се случва обикновено на възраст между 9 и 12 месеца.
4. Бебето започва да се пуска за кратко и да прави по една две самостоятелни крачки без да се държи за опора, след което бързо е хваща обратно за опора, тъй като усеща, че губи равновесие. Това се случва обикновено на възраст между 10 и 14 месеца.
5. Бебето се чувства достатъчно стабилно, за да върви без опора и изненадващо един ден се пуска от опората и тръгва на два крака съвсем самичко! Това се случва обикновено на възраст между 10 и 14 месеца.

Така протича прохождането, когато оставим детето да следва естествения си хода на развитие и не му „помагаме” да проходи с проходилки, колани за прохождане, бънджи гащи и водене за ръце. Виждате, че възрастовия диапазон за прохождане е доста широк. Някои деца прохождат още на 9 месечна възраст и дори по-рано, докато други прохождат чак на 1 годинка и няколко месеца. Не бива да бързаме и да принуждаваме детето да се учи да ходи, тогава, когато то все още не е готово за това. Водещите ортопеди навсякъде по света съветват бебето да бъде оставено да проходи естествено, без да се намесваме в процеса, защото само така то ще се научи правилно да балансира тежестта си и да координира движенията си, така че да проходи стабилно без падания и травми.

Навън в перида на прохождането

В този период пребиваването навън се превръща в изпитание за родителя. Детето иска да се движи не е доволно да седи в количката, но не може все още да се ходи и вие като родители предстои да решите:

• Дали да пуснете детето да пълзи навън? Повечето родители се плашат да пуснат децата да пълзят навън, тъй като е мръсно и има много зарази. До голяма степен са прави, но рано или късно бебето ще проходи и ще влезе в досег с външната среда, така че 1- 2 месеца по-рано или по-късно не са от особено значение. Трябва да приемете, че като проходи детето ще пипа всичко навън и след това, колкото и да се опитате да го предпазите ще си лапа ръцете, ще събира камъчета, пръчки и т.н. Така че, ако много настоява да се движи, най-добре оставете детето да го прави и навън, стига времето да позволява и под вашето зорко наблюдение, разбира се.
• Дали да водите ли детето за ръце навън? Когато мъничето свикне да ходи, хванато за мебелите у дома, то ще настоява да ходи и навън. Навън обаче не винаги има подходящи опори, за които да се държи. В тези ситуации обикновено родителите предлагат да водят детето за ръце. Това обаче не е особено добро решение, защото свикне ли да бъде водено от мама, бебето ще настоява това да се случва винаги и навсякъде. Много родители сами се вкарват в капана да водят децата си с месеци, приведени с болки в кръста и често се оплакват, колко тежко е прохождането. Прохождането е такова, каквото сами си го направите! Ако не водите бебето за ръце, то изобщо няма да знае, че такова нещо като водене за ръце съществува и няма да настоява за това. Моят син никога не е воден за ръце. Когато излизахме навън и той изявяваше желание да ходи, го оставях прав до пейката и той ходеше от единя край на пейката до другия като се държеше за нея. Беше доволен и горд от себе си, защото не седеше в количката,  а се придвижваше сам на двата си крака .

Обувки за прохождане

Най-удобно и здравословно е детето да прохожда босо. Ако обаче сезонът не позволява крачетата да са боси, то старайте се да обувате детето с меки и удобни чорапки и пантофки, които да дават свобода на движение и да не се парзалят. Подходящи за целта са хавлиените чорапки с гумени елементи по стъпалото, които препазват от пързаляне, както и меките бебешки буйки. Избягвайте твърдите обувки, които ограничават движенията и плетените терлици, които се смъкват и пързалят и могат да доведат до падане.

Безопасност

 В етапа на прохождането е особено важно да обезопасим пространството, в което се движи бебето. То все още не може да се пази самичко, а постоянните забрани от рода на: „Не пипай това!”, „Не ходи там!” потискат откривателския дух на мъника и му внушават, че желанието му да опознава света е нещо лошо, което разстройва мама и татко. Преди да пуснете бебето свободно да се движи по пода обмислете какво в стаята представлява заплаха за детето и го отстранете. Огледайте се за дребни предмети, които детето би могло да глътне, чупливи предмети, които детето би могло да счупи и да се нарани, остри и опасни вещи, които най-добре да скриете от погледа на детето. В началото мъничето ще се движи само по пода и тогава обезопасяването не е особен проблем. След това ще се научи да отваря шкафове и да бърка вътре. Тогава ще трябва да обезопасите долните шкафове на мебелите – или да ги вържете, така че да не може детето да ги отвори, или да махнете всичко опасно от тях и да преместите забранените неща на по-високи рафтове. Когато детето започне да се изправя ще трябва да разчистите и рафтовете от втори ред, както масите. Не дръжте ваза с цветя на масата или стъклена купа с ядки или сладки, защото ако мъничето се хване за покривката и я дръпне, стъкления или порцеланов предмет ще падне от масата и може да нарани детето.

Ако оставите детето да прохожда самостоятелно и естествено няма да има особена нужда да обезопасявате ъглите на мебелите със специалните приспособления, които се продават за целта. Дете, което прохожда пълзейки и движейки се опипом за мебелите, се научава само да се пази от опасните ръбове вкъщи много преди да проходи самостоятелно.

Ако ви е трудно да обезопасите целия си дом, то обезопасете само една стая и оставяйте детето единствено в нея със затворена врата, така че да не може да излезе самичко. Ако живеете в дом на няколко етажа със стълбища – това правило е особено важно – винаги затваряйте вратите, така че мъничето да не може да излезе само и да падне по стълбите.

В следващата статия от поредицата, посветена на  прохождаенто ще посветим специално внимание на безопасността при ползване на уреди за прохождане като проходилки, бънджи гащи, колани за прохождане.

 

Дългият път към прохождането: От лежане към сядане

Дългият път към прохождането: От лежане към сядане

Защо новороденото може единствено да лежи?

За разлика от децата на животните, човешките бебета се раждат неспособни да се движат сами. Бебето няма координация на движенията и мускулен тонус и не само, че не може да ходи, но не е в състояние дори да поддържа собствената си глава. Това е така, защото човекът, за разлика от животните, живее на два крака, а не на четири и за да може да функционира успешно на два крака, човешкият таз е силно стеснен, за разлика от останалите бозайници, чиято стойка на четири крака позволява доста по-широк таз. С тесен таз жената не може да изчака бебето да достигне оптимално развитие преди да се роди. Ако то не се роди в края на 9тия месец, а остане в утробата още няколко месеца, докато съзрее напълно и е в състояние да контролира тялото си и да се движи само, то ще бъде вече толкова пораснало на размери, че няма да може да премине през тесния таз на майка си. Затова животните, които се движат на 4 крака раждат бебета, които още от самото си раждане се движат координирано и съвсем самостоятелно, докато човекът, заради изправената си стойка, трябва да ражда децата си много преди те да са готови да бъдат родени и да могат да се движат самостоятелно. Не напразно все повече специалисти вече ползват термина „4ти триместър от бременността”, за да опишат първите три месеца след раждането на бебето, защото през първите си месеци бебето все още нито физически, нито емоционално е способно да се отдели от майка си и има нужда от време, за да съзрее и да започне да функционира самостоятелно.

Начало на двигателното развитие

Още от раждането си бебето се движи, но движенията му са некоординирани и често изцяло рефлекторни. Бебето размахва ръчички и краченца, но не е в състояние да докосне определен предмет или да го хване. Постепенно с развитието на нервната система и укрепването на мускулатурата бебето започва да поддържа главичката си изправена, да движи ръчички и краченца координирано, да се обръща от корем на гръб и обратното и да се надига да сяда .

Сядане

До 6 месечна възраст, въпреки огромното двигателно развитие бебето все още лежи. Първата стъпка към изправянето се случва, когато бебето от легнало положение премине към седеж. Всяко дете се развива индивидуално, но на ориентировъчна възраст 6 месеца бебето вече има достатъчно укрепнал гръбнак и може да го слагате седнало с опора.  Това означава зад гърба и от двете страни на бебето да има стабилни опори – бебешко столче с облегалка и странични перила или направени от подръчни материали опори – удобни за целта са 3 възглавници. Ако бебето е готово да седи, то с удоволствие ще остане в тази нова за него поза и ще се радва на промяната. Ако бебето още не е готово да седи, то бързо ще се смъкне отново до легнало положение. Ако това се случи – не го връщайте обратно в седнало положение. Явно гръбнакът му още не е готов за по-дълго седене. На следващия ден отново сложете бебето седнало с опора и така повтаряйте упражнението всеки ден като оставяте бебето седнало толкова дълго, колкото то самото издържи. Ако му харесва да седи – нека седи. Ако не му харесва то или само ще успее да се смъкне и да легне, или ако не успее само, то ще се разплаче и ще покаже, че така не му е удобно. Ако това се случи не настоявайте веднага да сяда отново, а пробвайте пак след ден-два.

Когато детето привикне да седи продължително време с опора без да се изморява, тогава може да опитате да го сложите седнало без опора. Отново, ако бебето е готово да седи без опора, с удоволствие ще остане в тази поза. Ако гръбнакът му не е готов обаче, то бързо ще падне на страни или ще легне по гръб. Ако това се случи, значи бебето не е готово да седи без опора. При това положение продължете да му слагате опора при сядане и след известно време пробвайте пак дали ще може да седи без опора.

Някои бебета се научават да седят стабилно още на 6 месеца, докато други не успяват да пазят равновесие в седнала поза дори на 9 месеца. Ако бебето ви е голямо, но все още не може да седи добре, вероятно то просто е от децата, които овладяват умението да седят на по-късна възраст. Все пак, за да сте сигурни, че повод за притеснение няма, консултирайте се с вашия педиатър – той най-добре може да разпозане има ли притеснителни симптоми и ако прецени, лекарят ви може да ви изпрати на консултация с детски невролог, който да констатира дали всичко в нервно-двигателното развитие на бебето е наред. Детските ортопеди препоръчват бебето да не бъде насилвано да седи преди то само да се почувства комфортно в седнала поза и смятат, че колкото по-късно бебето започне да седи, толкова по-добре, защото ранното сядане натоварва крехкия бебешки гръбнак с тегло, което той още може би не е укрепнал достатъчно, че да носи.

За сядането на бебето от личен опит

Когато заведох на профилактичен преглед при детски ортопед сина ми, тогава на 8 месеца, лекарят ми посочи една кушетка и ми каза да оставя детето седнало там. Аз се притесних, защото тогава синът ми не можеше да седи сам без опора, въпреки че беше на 8 месеца. Казах притеснено на лекаря, че детето не може да седи и ще падне, ако го оставя на кушетката, а той ми отвърна: „Нищо. Оставете го.” Оставих детето седнало, въпреки че знаех какво точно ще последва – тъй като не можеше да пази равновесие в седнало положение, детето се олюля наляво – надясно и тъкмо когато щеше да се търкулне на една страна лекарят го задържа и го постави да легне. След това се обърна към мен с думите:

„Искам да поздравя една майка, на която детето й на 8 месеца още не може да седи!”

Аз реших, че ме иронизира и се притесних леко, но той съвсем сериозно продължи да говори и обясни, че е съвсем сериозен и е много добре, че следвам ритъма на детето и не го карам да седи насила, щом не е готово за това. Ортопедът ми обясни колко е важно да дадем време на детския гръбнак да укрепне преди да започнем да го натоварваме и детето само ще покаже кога е готово да сяда. Отдъхнах си! До този момент се притеснявах защо детето ми отказва да седи, въпреки че е вече на 8 месеца. 2 седмици след този разговор детето започна изведнъж да седи стабилно, а още седмица след това се научи само да сяда от легнало положение, да стои стабилно на два крака хванато за опора и да прави крачки като се държи! Само за 2 седмици той започна да седи, да стои и да прави дори крачки – съвсем стабилно и самостоятелно, без никой да го кара, а на 8 месеца не можеше дори да седи, без да е опрян до опора! Тогава разбрах какво означава да оставиш детето да се развива със своите собствени темпове. Моето собствено дете ми показа колко можещо и умно е и как то самото най-добре усеща кога е готово да продължи напред и кога има нужда да изчака.

Близнаците – радост и грижи

Близнаците – радост и грижи

Известно е,че два близнака се раждат на 85 раждания, три близнака на 852  раждания и четири близнака на 853 раждания и т.н.   Близнаци в семейството - това са удвоени грижи и трудности  но са и двойна радост. Отглеждането и възпитанието им изисква по специално внимание, грижи и наблюдение. Еднаквата наследственост, материална и социална среда, в която  живеят, предполага при повечето от тях и еднакъв социален опит, познания, както и почти равностойно умствено развитие.

Известно ви е, че близнаците предпочитат да контактуват най- вече помежду си. Между тях се създава едно особено чувство на „принадлежност един към друг", това е естествен ход в развитието им, но в никакъв случай не би следвало да бъде самоцел във въз­питателната работа с тях. Защото вглъбяването във взаимоот­ношенията помежду им, в по-късна възраст може да бъде предпоставка за една социална изолация. Контактите помежду им ги удовлетворяват, но за правилното им развитие те следва да се разши­ряват с другите деца.

В говорното си развитие близнаците създават впечатление, че  изостават от връстниците си. Това се дължи най-вече на затворения кръг на общуване помежду си. Те изграждат обикновено собствена система за комуникация, изразена в определени жестове и знаци, които ги задоволяват напълно.

Тази самоизолация обаче има и своите негативни страни - страда говорната им активност, трудно се коригира правилността на речевите им изяви и техният граматичен строеж, забавя се формирането на понятия.

Детските психолози считат, че самоизолацията може да бъде причина и за общо забавено развитие на близнаците. Това налага  необходимостта родителите да разнообразяват средата, в която живеят децата, да разширят контактите им с външния свят, да утвърждават индивидуалните им качества. От друга страна, ако близнаците посещават детски ясли, персоналът следва да бъде по-внимателен с тях. Добре е да се поощряват контактите им с други деца, да се работи по-целенасочено върху самостоятелността им, редовно да ги включват в общи игри и занимания.

Във всички случаи обаче намесата в живота на близнаците тряб ва да бъде внимателна, с необходим такт и в никакъв случай да не се търси противопоставянето им с цел оформяне на индивидуалния им облик. Обръщайте повече внимание на възпитанието им в самостоятелност.

 

Имате близнаци - 12 факта, които ще ви е интересно да научите.

Имате близнаци - 12 факта, които ще ви е интересно да научите.

Ако сте майка на близнаци, това сигурно означава за вас най-вече, че всичко ви е по две – две легла, две колички, двойни грижи, двойни разходи… Разбира се – и двойна радост. Едва ли обаче информацията ви за двойното чудо се простира по-далеч от това, че е дошъл вашия ред да се подчините на природния механизъм “през поколение”.

Дали обаче това е принципа на близнаците в семейството или е просто една заблуда? Ето истината за този, както и за други факти, свързани с раждането и живота на близнаците, които може би ще ви е любопитно да узнаете.

Факт №1

Кога се раждат близнаци?

При всяка 9 бременност. Най-често близнаци раждат чернокожите, а съвсем рядко – представителите на азиатската раса. Вероятността за раждането на близнаци (особено на еднояйчни) се увеличава с възрастта на майката – тя става максимална към 40 години, а след това намалява. Тази особеност на организма вероятно е свързана с повишаването на нивото на гонадотропини. Много от жените, които са се лекували от безплодието си с гонадотропни хормони, впоследствие раждат близнаци.

Разпространеното мнение, че близнаци се раждат през поколение е чиста заблуда. Генетична предразположеност към раждането на близнаци наистина съществува, но тя не може да се прояви през поколение.

Факт №2

Влияе ли местността на раждането на близнаци?

Според статистиката, най-малко близнаци се раждат в индустриалните градове. Мнението, че околната среда влияе на раждането на близнаци също е заблуда. Но съществуват любопитни факти. В едно малко индийско селце, известно като “Селото на близнаците”, живеят около 70 двойки близнаци. И с всяка година те се увеличават. Учените не могат да обяснят този феномен, а самите индийци смятат, че това е дело на бог Рам, който е имал деца близнаци.

Факт №3

“Град на близнаците”

Съществува и изкуствено създадено място за концентрация на близнаците – Туинзбърг в щата Охайо. Всяка година в този град се провежда празник, на който пристигат близнаци на най-различна възраст.

Факт №4

Двама или две

Близнаците са монозиготни и дизиготни. Дизиготни са, ако са били оплодени веднага две яйцеклетки (зиготи), а монозиготни – ако е оплодена само една яйцеклетка, но след това тя се е разделила на две.

Монозиготните близнаци са винаги от един пол, при тях съвпадат всички гени, докато при дизиготните тези съвпадения са само 50%.

Факт №5

Сиамски близнаци

Това са монозиготни близнаци, при които разделянето е започнало на по-късен етап и затова те се раждат съединени. Съединението може да бъде незначително – например кожна гънка, но те могат да бъдат и със сраснала кост.

Факт №6

Методът на близнаците

За първи път от близнаците науката се е заинтересувал през 19 век. През 1876 година англичанинът Ф. Галтън е публикувал своя научен труд “История за близнаците като критерий за относителното въздействие на природата и възпитанието”. Оттогава са направени стотици експерименти с помощта на “метода на близнаците”, който и до днес е основен начин за събиране на информация за ролята на наследствеността и въздействието на средата върху човека.
Най-надеждният вариант е изследване на разделени монозиготни близнаци, които се срещат след около 15-20 години. Въпреки че живеят в различни семейства и получават различно образование, те са еднакво енергични, обичат еднакви книги и филми, боледуват от едни и същи болести. Срещайки се, те стават близки приятели и смятат, че почти не се различават един от друг.

Факт №7

Близнаците са по-слаби в детството.

Тази бременност се износва по-трудно и често децата се раждат недоносени. Близнаците могат да се родят с недостатъчно тегло, склонност към инфекциозни заболявания, физически слаби и нуждаещи се от повече грижи. Всичко това е свързано в особеностите на многоплодната бременност. Към третата си година близнаците догонват във физическото си развитие своите връстници.

Факт №8

По-голям и по-малък, силен и слаб

Съществува заблудата, че по-големият близнак е винаги лидерът, а по-малкият му се подчинява. Ако това е така, то това е заслуга на родителите. Често, когато по-малкият близнак се ражда с по-малко тегло, родителите се отнасят към него като към по-слабо същество и започват да се грижат повече за него и да го лишават от подвижни игри. По-малкият близнак израства с мисълта, че е по-слаб, че много не му е дадено, че не всичко му е позволено и започва да се държи според очакванията на обкръжаващите го близки хора.

Факт №9

Какво ги прави подобни?

Роднините са категорични, че не могат да ги различат, родителите ги обличат с еднакви дрехи, кръщават ги с имена близки по звучене, формират у тях общи навици, вкусове и интереси и дори им внушават “Вие сте едно цяло”.

Близнаците израстват под постоянния натиск, който им показва, че те не се различават един от друг и с времето разбират, че индивидуалността им е дадена “една за двама”. Голяма роля играе и фактът, че те прекарват много време заедно.

Факт №10

Близнаците и семейният живот.

В подрастваща възраст близнаците често се бунтуват срещу еднаквостта си и еднаквите дрехи. Според статистиката, порасналите дизиготни близнаци често с разделят един от друг, стараят се да си изберат различни професии, различен приятелски кръг. Близнакът, който се намира под влиянието на другия, се стреми да се откъсне на свобода и да изгради собствената си индивидуалност.
А монозиготните близнаци продължават да се сближават. Често те се страхуват от семейния живот, притеснени ,че няма да могат да намерят в половинката си същото разбиране. Женейки се, монозиготните близнаци често се оказват недоволни от семейния живот или се сблъскват с ревността на брата /сестрата. Дори семейния живот и при двамата близнаци да протича сполучливо, те запазват помежду си близки отношения.

Факт №11

Свръхчувствителността на близнаците

В пресата, филмите и книгите постоянно се акцентира върху свръхчувствителността на близнаците. Едната сестра загива при самолетна катастрофа, а другата в този момент усеща страшна болка, единият от близнаците си е счупил ръката, а другият страда от болка в крака през целия ден и т.н.

В действителност, слуховете за тази свръхчувствителност са силно преувеличени. Доказана е само склонността на близнаците към наследствените заболявания. А многобройните истории за това, че близнаците мислят и чувстват по един и същи начин, са далече от реалността.

Факт №12

Самоубийствата сред близнаците са голяма рядкост.

Изследователи от Дания доказаха, че сред близнаците от двата пола суицидът се среща с 28% по-рядко и ако има подобни случаи, то те се дължат на психични заболявания. Това потвърждава теорията, според която по-здравите родствени връзки предотвратяват депресията и намаляват риска от суицидно поведение.

Първата година с близнаци. Пет предизвикателства

Първата година с близнаци. Пет предизвикателства

Понякога малко съвети от тия, дето оттам се връщат е точно това, от което се нуждаете, за да оцелеете. Затова майките на близнаци предлагат изпитани и верни решения на няколко от уникалните предизвикателства, които предлага животът с повече от едно бебе.

Предизвикателство № 1: Възстановяване след раждането

Много майки на близнаци се нуждаят от физическо лечение след раждането, някои могат да се нуждаят от допълнителни операции или терапии, за да се възстановят напълно казва Морийн Дулън Бойл, майка на тризнаци и изпълнителен директор на MOST (Майки на суперблизнаци) Inc.,международна мрежа за подкрепа семействата с близнаци. Трябва да прецените и възможността за следродилна депресия. Тя се среща изключително често при майките на повече от едно бебе.

Какво да направите, за да се възстановите гладко? Обявете вашето здраве за също толкова важно, колкото здравето на бебетата ви. Принудете се да се възползвате от всяка възможност за сън крайното изтощение е опасно за вашето физическо и емоционално благополучие. Поддържайте поток от хора около себе си, за да избегнете усещането за изолираност и обръщайте внимание на всички знаци, че нещо не е наред, които вашето тяло или разум изпращат.

Предизвикателство № 2 : Преборете се с изолацията

Нека си го признаем: Ще прекарате доста дни в къщи с вашите бебета, преди да излезете навън. Все пак не се препоръчва извеждането на бебетата на места, където има тълпи (търговски центрове, курсове за родители, дори детски рождени дни) през месеците от октомври до април. Това е сезонът на вирусните инфекции. При бебета и малки деца, родени преждевременно (на 35 гестационни седмици или по-малко) вирусите могат да предизвикат сериозни респираторни заболявания, а близнаците са с повишен риск от разболяване.

Как можете безопасно да се разнообразите? Разходки с компания за разговор в квартала са отличен вариант. предлага Бойл. Освен, че сте близо до къщи и можете да се върнете бързо, ако бебетата се размрънкат, вие можете да си поканите и компания един-двама души. Настоявайте всеки да си измие ръцете със сапун, преди да пипа бебетата и отпращайте всеки, който изглежда болен.

Важно е главният гледач да има самостоятелно време, ако е възможно. Да станеш родител е голям шок за вас, независимо дали сте подготвени или не. За да не откачите, определете час или два на всеки няколко дни за да поспите, да се изкъпете, да се разходите по магазините или да обиколите квартала. Тези малки почивки ще ви отведат надалеч.

Предизвикателство № 3: Излизане на разходка

Да излезеш от къщи с повече от едно бебе не е нещо, което да направиш спонтанно. Това е събитие. казва Бойл. Сложете в колата всичко, което ще ви е необходимо още от предната вечер. Пригответе дрешките, с които ще бъдат облечени бебетата и се опитайте да насрочите излизането си някъде между храненетата, смяната на пелени и спането. И ако е възможно, дръжте втора бебешка чанта в колата, пълна с основните неща за неочакваните пътувания, които могат да ви се наложат.

Ето няколко съвета, които могат да улеснят приключенията с вашите бебета:

Изградете си стратегия за посещенията при педиатъра. Лекарският кабинет вероятно ще е първото място, което ще посетите всички заедно и не е препоръчително да изчаквате дълга опашка. Като ангажирате първия час за деня на лекаря ще си спестите дългото чакане. Освен това ще ви се налага много пъти да събличате, обличате, държите бебетата неподвижни  и дори да ги успокоявате след ваксинации. Това може да е изтощително и с едно бебе само, какво да говорим за близнаци. Затова вземете помощник с вас.

Избирайте магазини, от които можете да напазарувате всичко необходимо наведнъж, ако бебетата ще бъдат с вас, казва Шерил Грейтууд, съавтор на Отглеждане на близнаци, самата тя майка на близнаци. По този начин ще оползотворите максимално времето си за пазаруване и ще трябва да сваляте и качвате децата в колата само веднъж.
Избягвайте малките магазини. Пазаруването на храна ще бъде най-трудното нещо, което ще правите с вашите бебета. Защо да се мъчите? Ако непременно трябва да вземете бебетата с вас, опитайте по този начин: носете едното в слинг, а другото сложете със столчето му в  пазарската количка. Някои особено смели майки носят два кръстосани слинга с бебета в тях в супермаркета. А за да си спестите въобще ходенето до магазина, потърсете някой с доставка по домовете във вашия район. Срещу малка такса, магазините могат да ви доставят покупките у дома, обикновено в рамките на 24 часа.

Инвестирайте в добра количка. Търсете такава, която лесно и бързо се сгъва и разгъва и проверете дали е здрава и достатъчно удобна за растящи деца. казва Грейтууд. Добре направената, сигурна количка за близнаци не е евтина, но ще ви спести неизбежните допълнителни разходи, които ще ви се наложат, ако евтината, некачествена количка се счупи бързо.

Предизвикателство № 4: Следене кой кой е

Сега се смеете, но ще ви видим, като се родят бебетата дори ако близнаците не са еднояйчни може да е трудно да бъдат различени. Бойл, както и много други майки, поддържа определянето за всяко бебе на различен цвят, като се почне от дрешките и се стигне до креватчетата и шишетата. Тя казва Не разбирах колко е важна нашата система с цветовете, докато не оставих тризнаците си с трима гледачи, за да отида на лекар след раждането. Забравих да им кажа за системата  и те без да искат нахранили едното бебе два пъти! Кодирането с цвят има и своите весели страни нерядко близнаците започват да познават цветовете си по-рано от другите бебета.

Предизвикателство № 5 : Изграждане на връзка с двама, трима или повече!

Да се научиш да делиш обичта си по равно на две, три или повече части не става веднага. Затова първоначално не е необичайно да усещате по-близко едното бебе, особено ако не изпишат всички едновременно от болницата.

Опитайте тези съвети за осигуряване на време насаме с всяко бебе:

Хранете лично всяко дете поне веднъж на ден. По време на храненията го гледайте дълго и го допирайте до кожата си винаги, когато е възможно.

Отделете време при преповиването. Не е необходимо да го правите набързо може да пеете, да се закачате, да се гледате и усмихвате, за да прекарате времето си качествено.

Спете заедно. Много педиатри и дори Американската Академия на педиатрите одобряват спането в едно легло с бебетата. Необходимо е само матракът да е твърд, да няма меки дюшеци, възглавници или одеяла, които могат да се усучат, да няма място между матрака и рамката на леглото, в което да се заклещи някой. Просто внимавайте бебетата да са достатъчно далеч от ръба на леглото. Детските решетки, които се подпъхват под матрака и се сгъват, когато не са необходими ще ви осигурят спокойствието, че децата няма да се изтъркулят от леглото, докато спите.

Детето като коректив и верен приятел

Детето като коректив и верен приятел

Като говорим за отношенията родители – деца винаги разглеждаме нещата от гледна точка на грижата, която родителят полага за детето, това което му дава от себе си, за да му помогне да израсте и да се научи да се справя само с живота, за родителската саможертва и пренебрегването на собственото Аз в името на детето. Сега обаче ми се иска да погледнем от другата страна на монетата. Безспорно освен да изисква грижи детето дава на родителите си радост,  когато гледаме как малкият човек се забавлява искрено и учудено опознава света и чувство за пълнота и реализация, когато собственият ни наследник стои насреща ни и ни гледа с нашите очи и носи нашите черти. Но това ли е всичко, което нашите деца ни дават и не пропускаме ли една много важна роля на детето, за която повечето от нас или въобще не си дават сметка или гледат на нея с насмешка – ролята на детето като наш коректив и помощник. Сякаш сме се възприели толкова на сериозно и сами сме се издигнали на такъв пиедестал, че ни звучи дори парадоксално това малко човече, толкова беззащитно и зависимо от нас да има силата и мъдростта да ни коригира и напътства – нима това въобще е възможно?! Ще кажа само, че във всяко общуване, за да бъде пълноценно то, двамата индивиди в общуването трябва да си взаимодействат пълноценно един с друг, тоест да стоят на едно ниво и всеки да дава по нещо от себе си на другия. Така ли общуваме с децата си?

Даваме ли на децата си правото да бъдат пълноценни и равностойни на нас?

Даваме ли им правото да правят своите избори в живота, да следват своя път, да имат своето си мнение, да правят своите си грешки, да си вадят своите си поуки и да развиват себе си така, както намерят за потребно? Или под въздействието на нашето собствено възпитание и насаждани от обществото норми се опитваме да вкарваме в малките им главици още от най-ранна възраст строги матрици и да потушаваме в зародиш всеки бунт срещу системата, срещу насилието над личността, срещу незачитането на вътрешния глас? Страхуваме се, че ако оставим детето да следва своя вътрешен глас, то няма да направи това, което ние искаме и сигурно ще тръгне в съвсем друга посока, ще прави неща, които може би са опасни и ще обърне гръб на наистина важното в живота. В ролята си на родители дотолкова сме се самозабравили, че сами в собствените си представи се изживяваме като нещо подобно на богове, които се разпореждат както намерят за добре със съдбата на малкия човек „за негово добро”. Знаем ли ние с каква мисия е дошъл на този свят малкият човек? Знаем ли през какви изпитания му е нужно да премине, за да се справи със своите недостатъци и да стане по-завършена и по-силна личност? Знаем ли като го тласкаме в една или друга посока какви ще са дългосрочните последици от нашите действия? Как с такава сигурност и безапелационен авторитет се опитваме да превърнем децата си в нещо, което ние си мислим, че те трябва да бъдат и често грубо и непримиримо се борим срещу характера, с който са дошли на този свят и който им принадлежи. Претендираме, че това, което са не е важно, а по-важното е това, което на нас ни се иска да бъдат?! Че кои сме ние – да избираме живота им вместо тях – безгрешни, всемъдри, идеални ли сме ние самите, че се опитваме по такъв силен и груб начин да влияем върху живота на децата си и да променяме съдбите им?

Истината е, че често го правим неволно. Истината е, че често ние самите се съмняваме как трябва да постъпим и какво точно да предадем на децата си, но възпитани да вярваме във важността на родителския авторитет, без да се замисляме играем ролята на точно такива властни авторитети спрямо децата си, каквито властни авторитети са били нашите родители спрямо нас. Понякога дълбоко подтиснатото крехко гласче на детето в нас се опитва да ни припомни как ние самите сме негодували срещу тази родителска власт и тогава изпитваме чувство на тревога – ние самите добри родители ли сме, така ли трябва да се държим с децата си и защо по дяволите се държим така, както са се държали с нас родителите ни, като много добре си спомняме колко много огорчения и болка е предизвиквало у нас като деца подобно поведение? Тревожим се и се обвиняваме, че може би не сме добри родители и не правим каквото трябва,  но само миг по-късно матрицата, набивана години наред в главата ни сякаш се опомня и заглушава тихото и крехко гласче на детето в нас и ние отново започваме да сочим с пръст и да държим назидателен тон и да правим какви ли не глупости, противоречащи на любовта и нежността, които изпитваме към собственото си дете –  а оправданието е винаги едно и също: „за негово добро”.

То се чувства огорчено и неразбрано и постепенно започва да се отчуждава от нас. Не ни обръща гръб веднага – прави го толкова бавно и за нас незабелязано, че често си даваме сметка за това твърде късно, когато между нас зее вече огромна пропаст и почти всички мостове са отдавна изгорени. Нашето малко човече всъщност много ни обича и вярва, че нещата може да се оправят и за това макар да му се караме, наказваме и отблъскваме от себе си, то пак идва при нас и търси нашето внимание и подкрепа. Опитва се да привлече вниманието ни често по начини, които ни изнервят като хленчи, не се отделя от нас или пък прави беля след беля само, за да му обърнем внимание, защото една много показателна приказка казва „Шамар да е, само внимание да е”. Всеки от нас се е сблъсквал с моменти, в които детето се държи отвратително, само за да ни предизвика – и ние го осъждаме за това и често го наказваме – а то просто иска да го обичаме и ни провокира да си припомним кои сме всъщност и какви би трябвало да бъдат отношенията помежду ни – за жалост плачът и белите често са единственото изразно средство, с което детето разполага, за да покаже своя гняв и безсилие, а ние ги тълкуваме погрешно. И вместо да си вземем бележка и да обичаме повече, а да осъждаме по-малко, ние се гневим и от позицията на авторитета бързо поставяме „нещата по местата”.

Как да се справим със своите властнически и собственически чувства по отношение на децата си и как да излезем от матрицата на родителския авторитет, с която ние самите сме израснали и която е набивана в главите ни и обществото продължава да ни набива под една или друга форма?

Много просто – като започнем да общуваме с детето като с равен. Хубаво решение и лесно на думи, но повярвайте ми, който се е опитвал да го направи вижда, че понякога е непреодолимо трудно да се постигне. Искаме да бъдем приятели с децата си, искаме да бъде близки с тях, искаме да ни чувстват толкова близки, че да ни споделят, но нещо ни пречи – било страх, че нещата може да излязат от контрол, било насадени представи, че родителската роля е друга и не можем някак да си признаем собствените слабости пред децата ни. Често браним ревностно своя авторитет, като че ли, ако рухне той, ще дойде краят на света. А повярвайте ми – нищо фатално няма да се случи, ако детето разбере, че и ние родителите сме слаби и объркани понякога, че и нас ние е страх, ако спрем да сочим с пръст и да раздаваме съвети, защото и ние не сме сигурни кой е правилният път и кое е най-доброто решение. Истината е, че не знаем – не знаем какво ще се случи след 30 години с нашето малко детенце, в какви ситуации ще бъде изправено то и какви решения ще му се наложи да взема. Не знаем как да го подготвим за живота му тогава и как да знаем, като не знаем какъв ще бъде неговият живот – да е смел ли ще му е нужно или по-скоро да е сдържан и да не се набива в шамарите, по-артистичен ли ще му е нужно да бъде или по-аналитичен…

Не знаем ли наистина как да се държим с децата си и от какво ще имат нужда те за вбъдеще? Да затворим очи, да си поемем няколко пъти дълбоко въздух и да се опитаме да се вслушаме във вътрешния си глас и това, което ни казва той по отношение на нашите деца. Странно как ще започнем да чуваме неща, които на пръв поглед всеки знае, само дето никой май не прилага на практика, или поне не ги прилага през цялото време.

Ще се изненадате ли, ако чуете, че единственото, което трябва да покажем на детето си е: любов и разбиране

Безрезервна и всеопрощаваща любов и разбиране. Само така можем да бъдем пълноценни за детето си и да му помогнем и то да бъде пълноценно за себе си. То е нещо отделно и различно от нас. То не ни принадлежи. То е цялостна завършена личност, която има своите си желания и стремежи. А нашата роля на родители е да го обичаме и да му оказваме подкрепа по пътя, който то си е избрало да върви. Да му вярваме и то да вижда и усеща, че му вярваме и каквото и да става сме на негова страна. И дори когато се проваля, не казваме „аз казвах ли ти”, ами продължаваме да му вярваме и да бъдем до него „в добро и зло” и не просто да бъдем до него, а да прощаваме, да разбираме и да подкрепяме. Ако от ранна възраст детето бъде отглеждано в така среда, всеки психолог ще ви каже, че то проблеми с поведението няма да има, няма да му хрумва да върши лоши неща или да се отнася зле с околните или със себе си.

Защото за да върши детето ни лоши неща, трябва да изпитва агресия – а агресията е проявление на гняв. Когато човек изпитва гняв той го насочва или навън под формата на агресивно и разрушително поведение или навътре под формата на депресия или друго заболяване. За да стане наркоман, крадец, побойник, нехранимайко – детето ни трябва да изпитва силна агресия. Ако детето от ранна възраст чувства, че независимо какво прави не среща осъждане, а разбиране, подкрепа и любов – то също ще се отнася с другите и най-вече със себе си с разбиране, доверие и любов и ще вярва в собствените си сили и ще върши градивни неща – ще има верни приятели, ще постига успехи, в това, с което реши да се занимава (забележете в това, с което то САМО реши да се занимава, а не с това, което на нас ни се иска то да се занимава).

Хората често са пасивни и се оставят на съдбата си – колкото и жестока понякога да е тази съдба – именно защото не вярват в себе си достатъчно. Не вярват, че от тях зависи, че могат да променят живота си както те искат. А не вярват, защото някога някой силен авторитет ги е сочил с пръст и ги е наричал „инат”, „мързел” или дори „лош” и им е внушил толкова силно, че те не са такива, каквито трябва и не правят нещата, които трябва, че дори след 50 години тези хора все още не могат да се заемат с нещо градивно и да правят това, което им харесва и да имат семейство, каквото би им се искало – защото гласът на авторитета от детството е много силен и те още го чуват и не смеят да бъдат себе си.

Как да обърнем нещата? Как да спрем да бъдем властни авторитети и да станем изслушващи, разбиращи, подкрепящи и любящи?

На един родителски форум, на който присъствах преди половин година, един от лекторите – известна наша актриса – говорейки не от позицията на актриса, а на майка – даде една много проста и в същото време много ефикасна рецепта:

Да обърнем ролите. Обръщането на ролите означава да позволим на детето да се държи с нас така, както се държим ние с него – тоест и то да се държи с нас, все едно е наш родител. Ако имаме желание да се отървем от навика да бъдем властни и контролиращи и вместо това да бъдем подкрепящи и обичащи, това е много лесен начин да се видим от страни и да видим колко нелепо звучат всичките ни назидателни слова и колко смешно и глупаво е соченето с пръст. За целта, ако детето ви не е съвсем малко, а над 6 -7 години, започнете да играете заедно на следната игра. Нека детето разговаря с вас и да се държи с вас по начина, по който вие се държите с него. Така в един момент вие казвате на детето „ И да слушаш баба си” и то ви отвръща: „И ти да слушаш татко ми” – чуете ли тези думи веднага в главата ви ще светне крушка, защото „Да слушаш татко ми” ще ви прозвучи достатъчно нелепо и мигновено ще си помислите „От къде на къде да слушам мъжа си” и в следващия миг ще проблесне мисълта „че от къде на къде детето да слуша баба си” – точно толкова нелепо е изказването „да слушаш баба си”, колкото и „да слушаш татко ми”. Следващият път, когато ви дойде да кажете на детето „и да слушаш баба си” със сигурност ще се въздържите от тази глупава реплика, която не носи никакъв градивен смисъл и вместо това ще кажете: „Моля те, постарай се при баба да не щурееш много, защото тя е стара и уморена и ще се разстрои, ако си много палав. По-добре играйте с нея на по-кротки игри, в които и тя да може да участва – като рисуване например или пеене на песнички. Така и на теб и на баба ще ви е приятно.” И „Моля те като се разхождате с баба дръж я за ръка, защото тя е уморена и не може да тича след теб. Знам че ти се тича, но ще го направим по-късно двамата с теб, като те изведа аз навън.” – Така изказано „и да слушаш баба си” вече звучи по-смислено и повярвайте ми детето ще разбере и ще се постарае. Ще знае какво трябва да прави и защо трябва да го прави и няма у него да остане онова вредно разбиране, че трябва да се подчинява на другите и да прави каквото искат те.

Нека детето отправя към вас всяка реплика, която вие отправяте към него, за да я чуете как звучи и да видите как ви въздейста тази реплика на вас – смислена ли е, справедлива ли е? Ще видите как с времето ще започнете в началото сами да се цензурирате, след това ще усетите, че започвате да мислите по друг начин и нужда от самоцензура вече няма да има, защото ще започнете спонтанно да формулирате правилно изискванията си към детето по начин, който не го обижда, не оронва собствения му авторитет и не го подценява или унижава. Ще започнете да се държите с детето така, както бихте искали да се държат с вас – с разбиране, уважение и любов.

Ако детето ви е още твърде малко, за да може да участва в тази игра и да ви отправя равностойни реплики и форми на поведение, каквито вие отправяте към него, то постоянно в общуването си с детето за всичко, което му казвате или правите по негов адрес мислено си представяйте, че и то казва или прави същото и по вас адрес. Например, когато бебето ви плаче и вие му кажете: „Стига си ревало, писна ми вече” – веднага мислено си представете как вие плачете и най-близкият ви човек дойде и ви каже: „Стига си ревала, бе, писна ми от теб”, вместо да ви прегърне, да ви утеши и да ви попита какво има. Когато сте гладна и някой ви каже: „Ето го яденето, ама сега само ще го гледаш и ще ти позволя да ядеш след 30 мин. защото аз така съм решил?” – хубаво ли е чувството – така се чувства всеки път бебето ви, когато посяга към гърдите ви иска да суче, а вие не му давате.

Съвсем скоро ще видите как ще престанете да бъдете толкова нервни и взискателни към децата си и ще започнете да гледате на тях сякаш с нови очи. Ще ги чувствате по-близки и ще ви бъде по-леко, защото от плещите ви ще падне онзи товар, който ви караше до вчера да се преструвате на силни и безпогрешни. Ще ви е по-весело заедно и по-приятно и няма да се налага да играете роли – да бъдете авторитет. Ще бъдете просто човек, който страшно обича друг мъничък човек и двамата заедно се опознавате и заедно си помагате един на друг и си давате взаимно кураж и се веселите заедно и страдате заедно.

Така, под формата на игра, нашето дете ни учи как да бъдем по-истински, по-справедливи, по-любящи и по-великодушни хора. А ние от своя страна учим него да бъде верен на себе си, да следва сърцето си и да бъде щастливо. Защото това е, от което всички имаме нужда  – от близки хора, на които да се опрем и с които да можем да споделяме и от вяра в собствените ни сили, за да вървим по своя път и да се чувстваме щастливи.