Как да приучим детето към чистота

Как да приучим детето към чистота

Из книгата "Изкуството да бъдеш родител", 2000 г.

д-р Фицхю Додсън

Това обучение, поне в нашата цивилизация, се извършва през първото юношество. Нека най-напред посочим някои основ­ни психологически дадености. Преди всичко факт е, че никоя майка не може да научи детето си да не се изхожда в гащите, преди то да се съгласи на това. Можете стотици пъти да го слагате на гърне, ако не е готово да придобие съответ­ните навици, няма да го принудите въпреки всички ласки и опити за сплашване. Второ, кое кара детето да се раздели със стария начин на безгрижно отделяне и да възприеме тази необичайна и стран­на техника за освобождаване от отпадъците? Едно единствено нещо - обичта и вниманието, с които го възнагражда­вате за това, че е усвоило новия процес. Но то ще желае обичта и вниманието ви само ако поначало сте близки с него. Ако отношенията ви са трудни, няма да ви е лесно да му създадете нови навици. Трето, ако започнете обучението преди нервно-мускулната система на детето да се е развила достатъчно, за да кон­тролира сфинктерите си, или ако настоявате прекалено рано да сяда на гърне, на него ще му се стори, че сте твърде взис­кателни. Ще се почувства объркано, обезсърчено, травматизирано. Затова подчертавам, че не бива да приучвате детето към чистота, преди да е навършило две години.

Четвърта забележка: за много родители изхождането в гърне изглежда просто. Но то е такова само в съзнанието им; за двегодишното дете това е твърде сложен процес. Ко­гато масите, придвижващи се в червата, упражнят натиск върху ректума, ректалните мускули се разхлабват и ги про­пускат. За да не се наака, детето трябва да извика родители­те си, да отиде до тоалетната, да си свали гащичките и да седне на гърнето, като през цялото време потиска мощния рефлекс за изхвърляне на ректалните си мускули. Ако не е в състояние само да извърши всички тези дейности, то не е усвоило истински новия навик. Виждате ли сега колко е трудна цялата работа за двего­дишно дете? Ако родителите го наказват или прилагат друг вид принуда заради „грешките" или „инцидентите", детето ще изживее дълбока травма - родителската несръчност може да предизвика у него страх, гняв, недоверие, блокиране.

Как тогава да постъпите?

Преди всичко нека правим разлика между черво и пико­чен мехур. Механизмите им на отделяне са различни, затова и подходът трябва да е различен. Обикновено най-напред се тренира червото. Да започнем от него. В безкрайната си мъдрост на зрели люде много родители изчисляват часа, в който да поставят хлапето на гърнето и да проверят дали пък няма да предизвика раздвижване на червата му. Това средство им изглежда толкова логично, че дори не забелязват колко е нелепо. Може би ще схванете по-добре, ако ви опиша следната ситуация: представете си, че в този момент, докато четете, някакъв триметров гигант внезапно ви вдигне, отнесе ви в тоалетната и ви постави на седалката, като ви заяви със.силен и нетърпящ възражение глас: „Време е да се изходите." Представете си също, че ви принуди да седите там пет или десет минути. Каква ще е реакцията ви? Същата като да детето ви при сходни обстоятелства. Смешно сравнение, ще кажете. Размислете и npeдценете дали много родители не се отнасят с презрение към биологическите нужди на децата си, като действат като три­метровия гигант.

Преди доста време в своята класическа книга за отглеждането на децата „Бебетата са човешки същества" д-р Андерсън Олдрич и съпругата му Мери Олдрич описаха един много по-задоволителен метод, по който да се приучи детето да контролира червата си.
Тренингът, на който го подлагаме обикновено, не държи сметка за една от най-фундаменталните способности на бебето - физиологичния процес на контрол върху червата. Когато не успеем да син­хронизираме методите ни на обучение с естестве­ните му усилия за изхвърляне, ние пропускаме най-добрия си шанс. физиологическият процес на чрев­ните движения може да се обясни с няколко думи... Както при всяка друга жизнена дейност на тяло­то нищо не е оставено на случайността. Бебето извършва чревно движение, като се подчинява на ясни правила, които се проявяват автоматично в дебелото черво... Едно доста поразително физио­логично събитие, което са нарича движение на чрев­ните маси, се повтаря през няколко часа. Съдържа­ние на дебелото черво се разделя на удължени маси, подобни на кремвирши, които с учудваща скорост се спускат към ректума. Така оказаният натиск върху ректума предизвиква съкращаване на корем­ните мускули и отпускане на ректалните. В този именно момент, а не в някакъв произволно избран от нас час настъпва чревно движение у всички бебета, на които сме позволили свободно да прилагат автоматичния контрол. Движението на чревните маси изглежда мъчително за бебето, то се гърчи, прави големи усилия, докато накрая се облекчи... Не минава много време и ето че „обучението", на което подлагаме детето, подкопава целия този прекрасен механизъм. Поставяме бебето на гърнето и го чакаме да се изходи. Рядко се съобразяваме с неговия избор на часа. Напротив, очакваме да изпълни желанието ни в мига, който ни изглежда най-подхо­дящ за ритъма му на живот, за предпочитане след закуска. Не отчитаме факта, че бебето си има соб­ствен механизъм за задвижване на чревните маси. В случай на отказ бързо настъпва конфликт между бебето и майката и шансовете наистина да го на­учим на нещо се отдалечават все повече* Вредно е за здравето да не се държи сметка за дви­жението на чревните маси като сила, даваща на­чален тласък на ритъма на изхвърляне, защото когато достатъчно дълго се пренебрегва една ес­тествена дейност, тя има тенденцията напълно да изчезва. Точно това става с повечето запечени деца - вътрешният им стимул или напълно е изчезнал или е бил пренебрегван толкова дълго, че вече не може да се разтълкува като автоматичен повик за отиване до тоалетната.

Да не се съобразяваме с личния механизъм на задвижва­не е грешка, която често има тежки последствия за психоло­гическото развитие на детето. То ще си помисли, че от него се очаква да изпита нещо (желание да се изходи), което всъщност не изпитва, защото движението на чревните маси не е започнало. Това постепенно ще подкопае доверието му в себе си. То ще си каже: „Може би в крайна сметка аз не мога да преценя какво става в мен. Мама сякаш ми съобща­ва, че ми се ходи по нужда, след като ме слага на това гърне. Обаче аз нямам такова впечатление!" Или пък ще си по­мисли, че прекалявате и че абсолютно не го разбирате.
В зависимост от степента на агресивност на майката и от характера - по-кротък или по-бунтовен - на детето, цялата работа може да доведе до какви ли не нежелателни психологически реакции. Кроткото дете ще се бои, че ако не потисне дълбоките си биологически и чревни усещания, ще го накажат. Ще се опита с всички сили да се хареса, но ще си плати за това - отказът от личните вътрешни усещания ще разруши доверието му в себе си.
Възможно е също детето лесно да усвои навика да се из­хожда под час, но да пренесе фрустрацията и конфликтите си в други области. Тогава то внезапно става стеснително и боязливо или започва да сънува кошмари. Може и да стане злоядо или пък опърничаво и враждебно, а майката да се хвали пред съседките си, че лесно е научила детето си да не се нааква, и да не вижда никаква връзка между това обуче­ние и другите, внезапно възникнали проблеми.

Случва се детето да не е толкова кротко. Да е дете-бунтар. То изведнъж забелязва, че да накара червата си да дейс­тват по определен начин е най-важното нещо, което може да направи за вас. Ако го изпълни точно както искате вие, се превръща във ваш господар, тъй като притежава властта да ви задоволява. А ако не се изходи когато и където сте наредили, открива, че може да ви гневи. Иначе казано, на­учава се да ви манипулира. И това е началото на военните действия. Детето ви си е създало умствена схема на бунт, която най-вероятно ще се разпростре и над други аспекти от живота му и ще причини и на двама ви много неприятности.
Всички тези нежелателни реакции могат да бъдат избег­нати. Достатъчно е да уважите биологическия сигнал, кой­то подсказва на детето ви, че трябва да се изходи.
Нека сега бъдем по-конкретни и да кажем как именно трябва да постъпите, когато детето ви е станало на две годи­ни и сте решили да го слагате на гърне. Най-напред го на­учете на думите, които показват какво всъщност става. Ако започнете тренинга на около две години, това не би трябва­ло да представлява проблем. Видите ли го да се напъва и да прави усилия, произнесете, без да настоявате: „Джими ака." След като чуе няколко пъти тази фраза, то ще има ясна представа какво прави. Скоро само ще ви заяви: „Мамо, аз акам." Когато стигне дотук, можете да преминете към следващия етап.

Използвайте гърне вместо детска седалка към тоалетна­та чиния. По няколко причини: първо, защото детето може да седне на гърнето без чужда помощ. Освен това децата често се боят от високата тоалетна чиния и .от шума на пус­натата вода. Няколко седмици преди да започнете операци­ята „чисто бебе", поставете гърнето му в банята до тоалет­ната чиния, но още не го учете да си служи с него. Нека просто да свикне с предмета и да се чувства уютно в присъс­твието му. Позволете му да го изследва, да сяда отгоре му и да става.
Когато сте наистина готови да го учите, посочете му гърне­то и му кажете, че е достатъчно голямо, за да седне отгоре му и да прави като възрастните. Децата обичат да имитират родителите си и по-големите деца. Родителите прекалено се тревожат за тези функции и рядко се сещат да използват инстинкта за подражание, когато стигнат до този етап. Много ще помогнете на детето си, ако съумеете без притеснение да му покажете как вие или съпруга ви сядате и се изхождате.

От голяма полза ще ви бъде и по-голямото ви дете. Мал­ките обичат да подражават на по-големите във всичко. Хо­денето до тоалетната не е изключение. Щом го научите къде и как да се изхожда, кажете му, че вече е пораснало и няма нужда да носи пелени. Обуйте му гащички за опит и го оставете да се оправя само. Ако е дос­татъчно узряло, за да го стори, поставете гащички в някое достъпно за него чекмедже или на нисък рафт. По този на­чин то ще може само да си ги сменя. Тъй като го привиквате към нещо ново, спомнете си, че наказанията винаги пречат на обучението.

Когато искате да научите детето си да не се нааква, вся­ко наказание е вредно. Необходимо е не друго, а движението на биологическата маса в червата му да бъде за детето сигналът, оповестяващ, че трябва да отиде до тоалетната. То­гава следва да подкрепите успехите му с поздравления и неж­ност и да се правите, че не забелязвате провалите му.
Добра идея е да оставяте понякога детето да ползва тоалетната на големите, както и да се изхожда при условия, различни от домашните. Ще разберете колко е важно да се разнообразяват условията, като ви разкажа какво ми се слу­чи по време на едно пътуване с автомобил. Движехме се, когато тригодишният ми син внезапно обяви с нотки на спешност в гласа, че му се ходи до тоалетната. За беда най-близката бензиностанция беше на десет километра оттам. Затова спрях колата и го заведох в храстите край пътя. „Не, из­вика той, тук няма тоалетна!" Чувстваше се много нещас­тен и неохотно си свърши работата. Така че не оставяйте детето си дотолкова да свиква с познатото, че да изпитва затруднения, когато ситуацията се промени.

Важно е също да изчакате детето си да излезе от тоалет­ната, преди да изхвърлите съдържанието на гърнето. Някои чувствителни деца с все още примитивно въображение мо­гат да видят в клозетната чиния страшна и шумна машина, в която нещата изчезват, и да се уплашат. За възрастните това, разбира се, е напълно нелогична представа. Но спом­нете си, че децата мислят различно от нас. Дори ако детето ви не се страхува от тоалетната, фактът, че изпразвате вътре гърнето му, може да го притесни. То схваща изпражненията си като част от тялото си и ги уважава. В края на краищата и вие сте им придавали голямо зна­чение и сте му го показвали. При положение, че сяда на гърнето, за да ви достави удоволствие, това действие има за него същия смисъл като жеста на по-голямо дете, което подарява нещо на обичано от него същество. След като ви прави този подарък от обич, може да му се стори странно, че го изхвърляте в клозета. Изчакайте го да излезе, преди да се отървете от „подаръка".

Тренираме на пикочния мехур                                                                                                                  

Контролирането на пикочния мехур е по-трудно от това на червата. Поради което изисква повече време. Причините са няколко. На първо място физическите усещания, които сигнализират на детето, че има нужда да се изпишка, не са толкова ясни, колкото чревните движения. Второ, у детето, поне в началото, уринирането е автоматичен рефлекс, задвижван от напрежението в пикочния мехур. Докато при дефекацията формираните вследствие на чревната дейност изпражне­ния трябва да се изхвърлят с известно усилие. С други думи за детето е по-лесно да направи нещо, отколкото да попречи на нещо да се случи.
Контролирането на пикочния мехур има два аспекта: контролиране по време на бодърстване и контролиране насън. Обикновено първото изпреварва второто. Д-р Гезел е забе­лязал, че усвояването на първия вид контрол се осъществява на три етапа. Най-напред детето осъзнава, че се е напикало. После разбира, че в момента се напикава и го съоб­щава. Още по-късно предварително се сеща, че ще се напишава. Преди да започнете да го учите, можете да му по­могнете да ви осведомява за етапите с думи. Когато го преобувате, кажете му: „Били се е напикал, ето виж." Ако имате по-голямо дете, използвайте склонността към подра­жание на по-малкото. Позволете му да наблюдава как по-голямото уринира и кажете: „Томи сега пишка, гледай." Бащата също може да е от полза за момченцето, като му покаже как уринира прав. Ако тези предложения ви притесняват, не използвайте подражанието като метод.
Когато наистина сте готови да учите детето си да не се напикава, доверете се на биологическия знак, сочещ, че му се уринира - пълния мехур. Обуйте му гащички и му кажете, че е вече голямо и може да се изпишка в гърнето си. Ако е момче, то би могло да поиска да пишка като татко в тоалет­ната. В този случай ви е нужно само едно стъпало, което да му позволи да достигне чинията.

Някои книги за отглеждането на деца създават впечатление, че и момчетата, и момичетата отначало уринират седнали. Това не е никак естествено за момченцето и най-често се дължи на обстоятелството, че обучението се извършва от майката. Много по-естествено е то да се научи да уринира право като татко или по-големите братчета. А ако пък момиченцето ви иска да уринира право, позволете му, докато си даде сметка, че при него не се получава.
Научете детето си на някоя проста дума на неговото ниво за да обозначите биологическите му функции. Думата „пиш" е лесна за произнасяне. Тя е и най-разпространената. „Уринирам" е no-скоро неразбираем и мъчен термин. „Мокро" е също проста дума. Но каквато и дума да изберете, избягвай­те сложните изрази, които някои родители използват от пре­калено целомъдрие.

И в този случай е добре да се научи детето да се облекчава на различни места. Включително навън, за да не свиква само с едно помещение и с определени условия. Контролирането на мехура по време на сън е процес, кой­то протича по: бавно и с известни колебания, преди да се утвърди окончателно. Не се надявайте на бърз напредък. Поздравявайте детето за успехите му и дискретно премълча­вайте неудачите. Дори когато е придобило добър общ кон­трол над пикочните си функции, то може да се изпусне, ако например е погълнато от играта или е много уморено.

Нощният контрол може да се постигне само ако са изпълнени две условия. Преди всичко детето следва вече да умее да се контролира през деня. Освен това трябва да се е научило да не разхлабва сфинктерите си, докато спи. Естествено нощното контролиране ще е по-трудно и ще изисква повече време от дневното. Какво да направите, за да го насърчите? Нищо. Абсолютно нищо. Естественото развитие на мехура, както и фактът, че детето го контролира през деня и знае, че урината отива в тоалетната, рано или късно ще разрешат проблема.
Когато детето ви се събуди посред нощ напикано, задоволете се да смените чаршафите, без да коментирате. Ка­жете само: „Другия път ще си ми сухо през цялата нощ", или „Може би другия път ще се събудиш навреме, за да оти­дем до тоалетната".

Дете, приучено да контролира червата си и през деня ме­хура си по описаните методи от спокойна май­ка ей така, между другото, не би трябвало да има проблеми с нощния контрол. Те ще се появят само, ако е било насилвано да не се напишква денем и преувеличава значението на задачата. Тогава то по-трудно ще се контролира през нощта. Или пък ще се раздразни, че упражняват натиск върху него, и несъзнателно ще се освобождава от своята враждеб­ност към родителите, като се напишква нощем, когато може безопасно да отклони отговорността за действието си. Абсолютно задължително е родителите да приемат, че детето не се напишква нарочно. Та нали спи, когато прави това! Никога не бива да се наказва дете, което се напишква в леглото.

Някои твърде редки случаи на нощно напикаване се дължат на физически причини. Те са ясни, защото имат и други симптоми, като например невъзможност за контролиране и през деня, които позволяват на лекаря да забележи анома­лията. Но в огромното мнозинство от случаите детето се напишква заради понасяното психологическо напрежение. Ако продължава да го прави и след като навърши пет години, на всяка цена се въздържайте от употреба на различни бабешки лекове, които повечето родители за беда използват - без успех, разбира се (родителите, сблъскали се с този проблем, вършат най-странни неща). Та ако детето ви все още се напишква на петгодишна възраст, не се опитвайте сами да намерите разрешението, обърнете се към специа­лист.

Но да продължим. Можете да покажете на детето си пътя към тоалетната, но не можете да го накарате да ходи там, преди да е готово за това. Да предположим, че още не е готово. Че са минали десетина дни и усилията ви са останали напразни. Добре е да признаете, че му е още рано. Върнете се към пелените и изчакайте няколко месеца, преди да опитате отново. С най-големия ни син започнахме, когато беше на две години. След една седмица стана ясно, че в този мо­мент той няма никакво желание да се научи да се контроли­ра. Вместо да влизаме в конфликт, ние се върнахме към пе­лените и възобновихме опитите след шест месеца. Със същия резултат. Не беше готов. Още веднъж пробвахме месец преди да навърши три години. И тогава за три седмици той овладя и червата, и мехура си. И с по-малкия започнахме на две години. Безуспешно. Хайде пак пелени. Когато след шест месеца опитахме отново, всичко се уреди за три седмици.