За близостта с детето и разглезването

Когато детето е бебе

Когато детето е още бебе (под 1 годинка) най-желаното нещо за него е да бъде до мама. Със сигурност ще чуете или вече сте чули много „доброжелателни” съвети за това как не бива да гушкате постоянно бебето, защото ще се разглези, но ако прочетете малко по темата, ще видите, че тези съвети не почиват на нито едно изследване или теория в детската психология. Тъкмо обратното. През първата година детето е напълно безпомощно. То не може да направи нищо без Ваша помощ – не може да се движи само, не може да говори, в началото дори собствената си главичка не може да държи и не може да хваща в ръцете си предмети. Макар на съзнателно ниво то да не разбира още, то инстинктивно усеща своята безпомощност и търси постоянно опора в някого. Ако не усеща близостта Ви инстинктивно то изпада в паника и е вредно за неговата психика и по-нататъшното му развитие да го оставите да живее в подобно състояние на стрес. Бебетата оставяни да плачат продължително време сами, както и бебетата, на които е отказвана храна, когато са чувствали глад (под предлог, че часът за хранене още не е дошъл или че нощем не бива да се яде) придобиват усещане за безпомощност, което под една или друга форма може да ги съпровожда през целия им живот. За това е изключително важно през първата година да не оставяте бебето само и да не го лишавате от това, от което се нуждае. Запомнете, няма как да разглезите бебето при положение, че то още не се е осъзнало като отделен индивид. За да се разглези някой, то той трябва да осъзнава, че е нещо различно от всички останали и да се опитва чрез манипулация да наложи себе си над околните. Когато плаче бебето не Ви манипулира! То все още не е способно да манипулира. То плаче, защото се чувства безпомощно и да не откликваме на неговия зов за помощ означава да задълбочаваме чувството му за безпомощност.

Периодът на първите стъпки

След като бебето проходи и започне да проговаря, то постепенно осъзнава себе си като отделен индивид. В този период Мама вече е добре да започне леко да се отдалечава от него като му даде свободно пространство да опознава света без постоянно тя да го води за ръка. На тази възраст детето има нужда от малко самостоятелност, но тази самостоятелност няма нищо общо със самостоятелността на голямото дете – не забравяйте, че детето Ви е още бебе и макар да се прави на самостоятелно, то има нужда да Ви вижда край себе си. В този период е уместно да започнете да му показвате кое е приемливо и кое не като не задоволявате всичките му прищевки.

Бебешки пубертет

Възрастта межуд 1, 5 годинки и 3 годинки се нарича “бебешки пубертет” именно защото много прилича на същинския пубертет по това, че детето напълно отхвърля авторитета на възрастните и се опитва да наложи себе си чрез налагане своите желания и изисквания. Това е моментът, в който детето осъзнава себе си като нещо различно от останалите. Осъзнава своята индивидуалност и Мама от най-добър приятел се превръща изведнъж във враг, който пречи на детето да следва себе си и да прави, каквото си иска. На тази вързст детето иска именно това – да прави каквото си иска, но понеже все още има малко умения и възможности, чрез инат, писъци и тръшкане то се опитва да манипулира околните да изпълняват неговите желания. От гледна точка близостта с мама (или друг вързстен, който се грижи за детето) – детето все още има нужда от постоянна подкрепа от страна на възрастните, но тук вече е наложително да поставите граници – да обясните твърдо и непреклонно кое поведение на детето е допустимо и кое не е и в никакъв случай да не се поддавате на манипулации във вид на горчиви сълзи, сърцераздирателни сцени, инат, пищене или тръшкане по земята. Не бива и да укорявате или наказвате детето за тези му прояви също. Приемете, че това е период, през който то трябва да премине, за да се превърне от бебе в дете. Ако бебето не бъде оставено да изживее този период и да се противопоставя на възрастните по начините, по които умее, то ще остане заключено в бебешката възраст и в последствие няма да знае как да отстоява себе си и няма да смее да се противопоставя на мнението на другите. А да усети, че има право да се противопоставя за бебето е изключително важно. В противен случай през целия му живот, то може да се окаже послушкото, който слуша всички – като се започне от мама и татко и се завърши с гамените пред блока, тъщата и дори комшиите и който не е в състояние да се противопостави дори, когато го използват в най-явен вид. Така че приемете, че сега е моментът детето Ви да се научи да се противопоставя, за да покаже, че колкото и да Ви обича, то е индивид отделен от Вас и не винаги желанията му съвпадат с Вашите. Важно е детето да разбере, че има право на свои желания и не е длъжно да се съгласява с желанията на другите, но също толкова важно е детето да разбере, че има рамки, в които може да проявява желанията си и излизането от тези рамки в този етап от развитието му не е позволено. В тази ранна възраст детето има нужда от Вашата опитност и осъзнатост, за да разбере кое е приемливо и кое не, кое е здравословно и кое не. Ако оставим детето наистина да прави каквото си иска без ограничения, то поради неопитност и незрялост ще поиска да върши и неща, които биха навредили на здравето му или на здравето на друг човек. В този смисъл Ваша задача като родители е да дадете на детето правото да изразява своите желания и своето недоволство от това, което изисквате от него като независимо какво прави му показвате, че го обичате и сте винаги до него, но също така Ваша задача е да покажете ясно на детето кои негови желания могат да бъдат осъществени и кои не бива. С други думи, когато детето пищи и се тръшка за бонбони вместо обяд, не бива да му се карате за това, че се тръшка. Напротив – покажете му, че го разбирате и безкрайно го обичате (та нима Вие като деца не сте искали бонбони вместо супа?), но това, че го разбирате не означава, че ще му позволите да обядва бонбони. Кажете му колко много го обичате, кажете му, че и Вие обичате бонбони, но за да порасте голямо и здраво детето има нужда от супа за обяд и ще получи бонбон едва след като си изяде супата. Да откликнете на нуждите на детето си в този момент означава да му покажете, че го обичате независимо от това как се държи и какво прави – детето има нужда да усеща Вашата безусловна любов, независимо от обстоятелствата. Колкото и да се ядосвате на моменти никога не казвайте на детето, че е лошо и няма да го обичате, ако се държи неприемливо. Вие винаги ще го обичате и то трябва да знае това. Да откликвате на нуждите на детето означава също така да го научите как да се храни здравословно, как да се грижи за тялото си и как да общува с околните. В този смисъл колкото и да крещи и да се тръшка детето, ако сте родител на място Вие бихте му показали, че го обичате, независимо от поведението му, но бихте му показали също така, че няма да толерирате и да разрешите да вреди на здравето си или на здравето на други деца (като ги хапе или скубе например).

Бъдете винаги последователни в правилата, които налагате!

Нещо важно: Да се върнем на примера с бонбоните вместо обяд. В някои моменти, особено когато детето пищи и се тръшка, бихте се изкушили да му позволите да наруши правилата. Вие знаете кое е добро за детето, но неговите писъци Ви изнервят и може да решите да му позволите да наруши правилата само този път, за да Ви остави на мира. Бихте си казали: “Веднъж, ако вместо супа обядва бонбони нищо фатално няма да стане. Ще му позволя само днес, че да миряса.” или “ще му позволя само днес, че да види колко го обичам и че желанията му са важни за мен” – а това е огромна грешка на тази възраст. Наистина ако детето Ви ежедневно обядва бонобони вместо супа, то ще развие колит и гастрит, но ако само веднъж хапне бонбони за обяд нищо фатално за здравето му няма да се случи. Само че детето не може да разбере какво означава само веднъж и ако започнете един ден да му разрешавате нещо, а на следващия ден да му забранявате същото това нещо, детето ще изпита сериозно объркване, чувство за безпомощност и дори гняв. Така вместо да направите добро на детето като удовлетворите желанието му, Вие ще го накарате да се чувства тревожно, объркано, гневно. На следващия ден то също ще поиска бонбони за обяд (та нали предния ден Вие сте му позволили!) и като му откажете, то няма да може да Ви разбере. Детето чак в юношексите си години ще може да осмисля гъвкавите правила, които веднъж важат, а друг път не. В по-ранна възраст то има нужда от твърди правила, които му дават сиругност и яснота в живота. То има нужда да знае, че или винаги може да яде бонбони за обяд или никога не може да яде бонбони за обяд. Ако нещо веднъж е забранено, друг път е разрешено, детето няма да знае дали въпросното нещо е добро или зло и няма да може да си изгради правилно отношение. За това, колкото и сцени да прави детето, колкото и да сте уморени или заети с друго, винаги спазвайте правилата, които сте въвели. Така ще помогнете на детето възможно най-бързо да осъзнае кое негово поведение е добро и кое е вредно и най-бързо ще се научи да се държи добре. Много родители тук ще кажат, че не искат да налагат своите норми и представи на децата си, че детето само трябва да създаде свои критерии за добро и зло. Да, това е така, когато говорим за тийнеджъри, но не и за деца в предучилищна възраст. Малкото дете няма осъзнатостта, която е необходима, за да може само да изгражда житейски принципи, а да живееш без принципи е много страшно. Детето има нужда от родители, които да бъдат до него в детството му и да му дадат сигурност. Част от сигурността се състои в това детето да знае кое е  добро и кое не и кое негово поведение е здравословно и кое вредно. Така то няма да се притеснява на всяка крачка дали това, което прави би му навредило и ще се радва повече на живота, ще играе и ще твори.

За да обобщим казаното до тук, когато детето е още бебе Вашата задача е лесна – винаги откликвате на това, което бебето желае, защото то още не е отделен индивид и желанията му са единствено физически потребности от храна, топлина, компания. Когато обаче бебето стане дете и започне да има желания, които целят да се наложи над околните, Вашата задача става по-сериозна – хем да показвате във всеки миг, че сте до детето и го обичате, хем да се противопоставяте на желанията му, които вредят на него самото или на други хора.

 В предучилищна възраст

След преминаването през бебешкия пубертет, във възрастта 3-5 години, детето става по-спокойно и не толкова революционно настроено и инатът с порастването намалява, но все още ролята на родителя е да очертава границите, в които е уместно детето да се движи. Детето макар да няма чак толкова крайни пориви на бунтарство, все още не може само да осъзнава до какви последици води неговото поведение и има нужда да му показвате кое е уместно и кое не, така че действията му да не вредят на него самото или на околните.  В тази възраст детето вече е достатъчно голямо, за да разбере, че и Вие сте хора, имате личните си нужди и желания и не можете да угаждате на всяка негова прищявка. Важно е обаче да преминете през този процес деликатно и с внимание към личните особености на всяко дете, за да усеща то във всеки миг любов и грижа от Ваша страна, независимо дали откликвате на желанията му или не. Подробно по темата ще поговорим следващата част на статията, когато ще разгледаме как да отделим детето от себе си и по какъв начин да съгласуваме личните си желания с тези на детето, когато на пръв поглед си противоречат.

За откликването на детските нужди от личен опит

Първото ми дете още от самото си раждане беше много неспокойно и не искаше да остане и за миг само. След напрегната бременност и стресово раждане няма как да бъде различно, но в онзи момент аз още не знаех как бременността и раждането се отразяват на по-нататъшното развитие на детето и си мислех, че просто ми се е „паднало” капризно бебе. По онова време все още нямаше и слингове в България и за да не плаче по цял ден разнасях малкия си син на ръце до пълно изтощение от моя страна, а нощем ставах по няколко пъти да го успокоявам, докато накрая не започнахме да спим заедно, за да не ставам нощем и да мога поне малко да поспя. По онова време не бях много наясно с бебешката психика и с това как се отразява близостта на майката върху развитието на бебето, но инстинктивно усещах, че не мога да оставя мъничето да плаче самичко, колкото и да съм изморена и колкото и да ми коства да бъда постоянно край него. Резултатът беше, че на 1 годинка синът ми започна да спи в отделна стая, да си играе спокойно самичък, а на 2 годинки и половина беше вече толкова пораснал и самостоятелен, че започнахме да кроим планове за бъдещата му сестричка. В последствие от опита и познанията, които натрупах вече знам, че първото ми дете е изживяло много тежка първа година, поради стресовата бременност и раждане и именно, защото след раждането му аз бях постоянно край него и го обграждах с цялата си любов и внимание, той успя бързо (в рамките на една година) да се стабилизира и да намери вътрешно спокойствие. На възраст 2-3 годинки синът ми вече беше много контактно, самостоятелно и разбрано дете.

Второто ми дете, в пълна противоположност на първото, се роди след една много спокойна бременност и много леко и безстресово раждане. Тя беше едно много желано дете, за което аз дълго се бях подготвяла и самото раждане, както и грижите за бебето след това не ми донесоха никакъв стрес или притеснения. Всичко минаваше плавно и приятно. В подобна атмосфера и бебето ми беше спокойно и почти не й се чуваше гласът. Беше като жива кукла, на която всички се удивяваха. С дъщеря ми не сме спали в едно легло, просто защото не се налагаше. Тя спеше спокойно в нейното си креватче още от раждането си и почти не се будеше нощем. Във възрастта на бебешкия пубертет дъщеря ми се оказа затворено и срамежливо дете, което предпочита да стои хванато за полата на мама, вместо да играе с другите деца. В подобна ситуация повечето хора като видят срамежливо дете и се втурват да го убеждават да отиде да играе с другите деца, но да убеждаваш някого да върши нещо насила е голяма грешка. Правилният ход беше да дадем на детето усещане за сигурност и да го изчакаме да се почувства готово за контакт с другите. Винаги съм я окуражавала да бъде по-контактна и в много случаи тя ми е отвръщала: „Аз искам да отида при децата, но не сама, а с мама” – и тогава аз отивах с нея и заедно се включвахме в игрите. Друг път, когато я питах дали иска да отиде при децата, тя директно ми отказваше, като казваше, че й е добре да си играе самичка. Моята задача като майка е да подкрепя детето си и да бъда до него, а не да го карам да бъде нещо, което не е. Батко й е контактен, тя не е. Не всички сме еднакви и единственият печеливш ход е да приемаме децата си такива, каквито са, без да ги упрекваме или да изискваме от тях невъзможното. С времето дъщеря ми сама започна да прави все повече стъпки към общуването с другите. Има добри приятели в детската градина. Като отидем на детска площадка също понякога решава да играе с непознати деца, друг път се забавлява самичка и не се решава да общува с непознати. Това е нейният начин и това, което наблюдавам е дали тя се чувства комфортно. Докато на нея й харесва и се чувства добре, значи всичко е наред. Когато обаче я видя, че скучае или се чувства самотна я питам има ли нужда от помощ и в подобни ситуации тя обикновено ми отвръща, че иска да се запознае с децата, но се срамува. Тогава отиваме двете заедно за ръчичка и се запознаваме. Тя е срамежлива, но има много други ценни качества, които липсват на брат й например.  Дъщеря ми е много мъдра, проницателна и винаги знае какво иска и как да го постигне. Брат й е контактен, но много по-непоследователен и объркан в решенията си. Разказвам всичко това, за да дам нагледен пример как всяко дете независимо от характера си преминава през фази от развитието си, в които има нужда от подкрепата на своите родители. Да откажем на детето подкрепа в такива моменти под предлог, че това е глезене означава да откажем помощ на детето си тогава, когато то не е способно да се справи само. Синът ми имаше постоянна нужда от мен през първата си година и именно защото бях до него в този момент, той бързо се превърна в самостоятено дете. Ако тогава го бях оставила да плаче самичък в креватчето и до днес щеше да е несигурен и плашлив. Дъщеря ми като бебе не е имала специална нужда от мама, но в по-късна възраст за нея преходът от бебе към дете се оказа затрудняващ и тя изразяваше това затруднение със срамежливост и плахост. Благодарение на това, че съм до нея и я подкрепям тя все повече преодолява своята срамежливост и се научава да общува с другите. Да кажа на плахото си дете – ”Я не се лигави и отивай да си играеш” – би означавало да го предам в момент, в който то и без това изживява труден момент. Естествено има много моменти, в които отказвам да съдействам на децата, когато желанията им са породени от капризи. Основното предизвикателство в тази тема е през първата година от живота на детето родителят да намери в себе си спокойствие и готовност да откликва на бебешките нужди денем и нощем, а през следващите периоди от развитието на детето родителят да опознае детето си добре и всеки ден да опознава променящия се и порастващ детски характер, за да умее безпогрешно да улавя кога детето наистина не се справя само и има нужда от подкрепа и кога капризничи и се опитва да се налага.