Агресията при децата (част I)

Децата понякога проявяват агресия и това силно тревожи нас родителите. Случва се обикновено още в много ранна ранна възраст, когато детето не разбира достатъчно и дори не е в състояние да разбере, когато му обясняваме кое е правилно и кое не. Често се чувстваме безсилни да се справим със ситуацията. Питаме се защо детето се държи така и как да овладеем изблиците на агресия. Повечето родителите дори се чувстват неудобно пред близки и познати за това, че детето им бие приятелчетата си, хапе или скубе роднините си, чупи играчки, защото в подобни ситуации околните често си мислят, че родителите са “изпуснали” детето, че не го възпитават добре, че не му обръщат внимание или решават, че детето е свидетел на свади и скандали у дома и за това и то самото общува с околните по този начин. Понякога причината наистина е тази. Децата са попивателни гъби и ако израстват в атмосфера на агресия, естествено самите те се научават на агресивно поведение. Може обаче причината да е съвсем друга.

Детето копира възрастните

Колкото и да сме уморени или заети като родители, винаги си струва да отделим време и да поиграем с детето и през приятелски разговор, ласки и забавление да коригираме детското поведение, вместо просто да изкрещим „Престани!” или „Спри или ще те напердаша!” или да ползваме боя като възпитателен метод, дори под формата на леко и безобидно шамарче през ръцете или по дупето. Защото малкото дете не прави разлика между силен и слаб шамар, между плясване и плесница и ако у дома му даваме пример, че боят е позволен и дори ценен помощник в общуването между хората, утре, когато детето общува с приятелчета или роднини и не получи това, което иска, не се учудвайте, че ще прибегне именно към крясъци, заплахи и бой, за да постигне своето. Детето ще направи това, защото мама и татко така правят, а то се учи от тях. Мама му се кара и го плясва, когато иска нещо от него и то по същия начин ще изкрещи и ще плесне баба си, за да получи от нея това, което иска или ще ухапе и набие другарче в детската градина, защото всъщност иска да си играе с него, но не знае как да си каже.

Има и семейства, които не бият децата си и не им повишават тон, но отношенията между възрастните в семейството са изпълнени с агресия, била тя изразена или потисната. Тук визирам не само ситуации на явно насилие, на което детето става свидетел, като например семейства, в които бащата се напива и бие майката или майката е истеричка, която крещи по всички вкъщи. При тези ситуации предполагам за всички е ясно, че детето свидетел на подобни отношения неминуемо ще прояви агресия в общуването с околните по примера на родителите си или пък ще прояви автоагресия (агресия насочена към самия себе си) като се затвори в себе си и стане плахо, свито и страхливо дете, което не общува свободно, тревожно и нервно е, гризе си ноктите, заеква, има тикове, страда от нощно напикаване или проявява други симптоми на нарушен емоционален и/или физически баланс.

Често това се случва и без в семейството да има явни прояви на агресия, но ако се научи човек да гледа по-внимателно ще види, че макар да няма явни скандали и побои, отношенията между възрастните в семейството са обтегнати – между съпрузите или между млади и стари и в подобни семейства макар на пръв поглед всичко да е спокойно, атмосферата е нажежена до червено и всички са нервни и напрегнати от потиснат гняв и обида, които възпитанието им не позволява да изразят гласно, но то е в тях и им тежи като буца на гърлото и ги кара да негодуват и да страдат вътрешно. Децата са силно чувствителни и макар да потискате негативните си емоции, те ги долавят. Независимо, че не давате изблик на гнева си, а външно се стремите да сте спокойни и любящи, вашия гняв преминава и в детето и то, тъй като е още малко и необременено от обществени норми и правила, няма вашите задръжки и за разлика от възрастните, които от възпитание потискат гнева си, детето го изразява явно и хората се чудят как в това толкова възпитано и кротко семейство се пръкна толкова агресивно дете. Ако семейството беше наистина спокойно, то и детето макар да е малко и да не знае как да се държи, щеше по примера на възрастните да се научи да приема нещата и то спокойно и ведро, ако възрастните му даваха подобен пример… Знам колко трудно е, когато душата е изпълнена с гняв, обида и тревожност да се освободим от тези чувства, но когато имаме деца, залогът е двоен. Тук вече не става дума само за нас самите, става дума и за тях. Ако сме ядосани на другите или на себе си за това, че нямаме животa, който искаме да имаме, за това, че не успяваме да получим това, към което се стремим, трябва да знаем, че този гняв автоматично преминава и в детето ни и то също започва да се гневи без дори да знае защо го прави и без да може да го контролира. Затова, колкото и тежък за преглъщане да изглежда залъкът си струва да сложим картите на масата и открито очи в очи да се срещнем с проблемите, които предизвикват у нас негативни емоции – да се разберем веднъж за винаги с партньора, с родителите си, със свекървата, с шефа – да изложим нашата позиция и да положим усилия да изслушаме и разберем тяхната и да намерим средно решение или ако е невъзможно да отдалечим от живота си хората, с които е невъзможно да общуваме в мир и да изчистим душата си от негативите. Да се простим с миналото и да отворим нова чиста страница, за да погледнем детето си с чист поглед. Да отворим душата си за доброто в живота. Децата винаги гледат и виждат кристално ясно зад маските на благоприличие, които си слагаме нашето истинско лице и винаги копират, не забравяйте това!

Хора сме и е човешко да се греши. Няма как да бъдем винаги и във всичко нежни  и спокойни. Родители сме, но се страхуваме, боли ни, гневим се и страдаме понякога. Не винаги можем да избегнем това, но можем да си даваме сметка, че когато ние сме изпълнени с гняв, този гняв отива в детето и то го изразява. В тези ситуации да осъзнаваме, че е несправедливо да обвиняваме детето за настроенията му, защото тези негови настроения са всъщност нашите настроения. Редно е да поемем отговорността и да си признаем, че когато ние самите сме изпълнени с гняв, то децата ни не са виновни, че проявяват този гняв. Този гняв не е техен, той е наш и вместо да укоряваме детето, най-добре е да се постараем да променим живота си така, че да изпитваме по-малко гняв и да даваме по-добър пример на децата си.

Двоен стандарт

Децата виждат всичко, което правим. За тях ние сме прозрачни, отворена книга и можем само да загубим, ако се опитаме да се преструваме пред тях и да претендираме за неща, които всъщност не умеем. Какво имам предвид под двоен стандарт: Ако си позволявате да плясвате детето по дупето, а след това му се карате, че то удря приятелчетата си е двоен стандарт. Боят или е позволен или забранен. Не може вие да биете, а него да укорявате, когато бие. Ако Вие му крещите, когато сте ядосани, а на него не позволявате да крещи, когато се ядоса е двоен стандарт – крясъците са или позволени или забранени, ако смятате, че нещо за вас е позволено, а за детето е забранено, това ще научи детето да не ви вярва и да не ви се доверява и ще пропука сериозно отношенията помежду Ви. Ако искате детето Ви да се вслушва в думите Ви и да Ви се доверява, то правете и Вие това, което очаквате от него или ако не можете да се въздържате от нежелано поведение, ако се изнервяте лесно и повишавате тон, то бъдете по-толерантни и към детето си, когато крещи, защото то постъпва точно като вас. От Вас е наследило това поведение и то както и Вие не може да се справи със своята нервност и за това избухва в крясъци. Говорете с детето за това кое е добро и бъдете винаги искрени. Признавайте собствените си грешки и говорете с детето, че е човешко да се греши, но умните хора се учат от грешките си и стават все по-добри, така и Вие и Вашето дете с времето ще се учите да общувате без агресия и да проявявате търпение и разбиране към грешките на другия. Ако не Ви се иска детето Ви да крещи, но Вие самите крещите, то постарайте се да намерите друг начин да се изразите, различен от крясъци, а на детето кажете: „Крясъците нараняват и аз не искам да крещим у дома. Понякога крещя, защото още не съм се научил(а) как да бъда по-спокойна, виждам, че и ти не си се научил(а) и за това и ти крещиш, но можем да се учим заедно. Аз се старая да крещя по-малко. Моля те и ти заедно с мен да се постараеш. Аз ще ти напомням, а ти можеш да напомняш на мен и заедно можем да се научим.” Така детето вижда как се изгражда характер и как ние хората, за разлика от животните можем да променяме поведението си и да ставаме все по-успешни. Това е прекрасен пример за едно дете. Не е нужно да сте идеалните родители. Достатъчно е да имате желание и готовност да се променяте и подобрявате това, което в момента не харесвате в себе си. Така и детето Ви ще почерпи от вашия пример и ще се научи да подобрява себе, а това е едно от най-важните качества за успех в живота.