Как да бъда добър родител?

Как да бъда добър родител се пита всеки от нас. Понякога ни се получава, а друг път не и често дори не разбираме какво куца и защо не можем да намерим баланса в отношенията с децата си.

Родителството е много дълбока и всеобхватна тема. Трудно можете да получите адекватен съвет какво е нужно да направите, за да отгледате добре детето си. Всеки от нас има своя ценностна система и живее и отглежда децата си според своите собствени ценности и убеждения. Представям Ви обаче една система от 5 основни принципа, които ако успеем да внедрим в живота си ще се радваме на по-удовлетворяващи взаимоотношения с  деца си.

Пет основни принципа в родителството

1. Напътствие  

Децата ни имат нужда от свобода, в която да намерят себе си и да изразят своя потенциал, но в ранна възраст те имат нужда и от правила и напътствия от наша страна. Те не могат да се справят в този свят сами и макар да жадуват живот без правила, ако ги оставим сами на себе си, ще отгледаме много тревожни и изпълнени със страхове деца, защото те не са достатъчно зрели, за да носят сами отговорност за поведението си. Важно е да напътстваме децата, но още по-важно е как ги напътстваме. Отдавна отмина времето, в което родителят заповядва, а детето кротко изпълнява. Отдавна видяхме докъде води авторитарното възпитание. Да напътстваме децата си с любов е изкуство, което ако искаме да бъдем добри родители е нужно да овладеем.  Да напътстваме с любов означава да говорим с детето без да го унижаваме и заплашваме с наказания, а в същото време то да се вслушва в думите ни. Основните принципи на доброто напътствие е със спокоен тон да поставяме правила с положителни изречения, а не с отрицателни и да не всяваме в детето страх. Например: „Ще се радвам, ако си легнеш сега, защото съм много изморена и ще съм благодарна, ако можем рано да си починем”, вместо: „Ако НЕ легнеш веднага, ще те накажа.” (отрицателно изречение).  Или: „Ще съм много по-спокойна, а слезеш оттам.”, вместо „Слез, защото ще паднеш!”(всяваме страх от падане).  Ако досега сте поставяли правила със строг тон и заплахи не се учудвайте, че сега дори да се опитате да поставяте правила с любов няма да проработят. Няма как някой, който до днес е бил заплашван изведнъж да реши да съдейства и да се вслушва в добрите ни думи. Нужно е време и търпение. Ако сме постоянни и продължим да говорим на детето без да всяваме страх и заплахи, а приятелски и с любов, постепенно то ще започне да ни слуша все повече и повече.

2. Благодарност

Живеем в ерата на консуматорството и децата ни са презадоволени . Те постоянно искат нещо, но като го получат не изпитват радост и благодарност, а бързо се отегчават и започват да искат нещо ново. С този начин на мислене, колкото и да имат, никога няма да се чувстват удовлетворени и доволни. Вместо постоянно да купуваме нови играчки, добре е да помогнем на децата си да се научат да ценят това, което имат. Това ще стане като спрем да купуваме постоянно нови и нови играчки и започнем по-често ние самите да играем с децата си. Да бъдем заедно с тях е най-ценният подарък, който можем да им направим. Когато детето се отегчи  от играчките си и започне да иска нови, вместо да продължим да го засипваме с нови и нови играчки можем да поиграем с него и да му покажем как старата омръзнала му количка може да  стане вълшебна летяща кола и как със старите кукли можем да направим куклен театър и как всеки миг с помощта на въображението си играчките придобиват всеки път ново лице и игрите никога не омръзват.

Това, че днешните деца сякаш имат по-малко въображение и жажда за игра от нас се дължи на факта, че са презадоволени и не умеят да ценят това, което имат. Това им отнема радостта и ги изпълва с вечна жажда за още и още непотребни предмети, които не могат да им донесат щастие, ако те не носят щастието в сърцето си.

Живеем в култура, която подкрепя слабите, а не силните. Често имаме подтика, когато детето плаче да му дадем всичко, само за да го направим щастливо. Това обаче не е добро решение. Ние не сме отговорни за чувствата на децата ни. Ние сме отговорни за това да ги отгледаме здрави, да ги обичаме, храним и обличаме, но не сме отговорни за чувствата и емоциите им. Детето има право понякога да страда, да се гневи, да тъжи и се притеснява. Най-големият подарък, който можем да направим на децата си е не да ги затрупваме с подаръци и лакомства, за да повишим натроението им, а да подхождаме към емоциите им с разбиране и спокойствие. Когато детето е тъжно, то има нужда да бъде изслушано и да бъде прегърнато, а не да му бъде запушена устата с бонбони или да се гневим на детето, за това, че не се усмихва. Когато детето плаче, ако мама е спокойна и уверена, детето също ще се „зарази” с нейната увереност и спокойствие и ще преодолее лесно собствените си емоции.

3. Уважение

За да израсне детето щастливо, уверено и пълноценно за себе си и за обществото, в което живее, то трябва да може да изпитва уважение – първо към себе си, а също и към хората около себе си. Да научим детето на уважение става само по един начин – като ние самите изпитваме уважение – уважение към себе си, към детето, към партньора си, към близките си и дори към непознатите. Най-трудно е да изпитаме уважение към хората, които са ни наранили в живота ни, но в името на нашите деца и тяхното бъдеще добре е да се обърнем назад и да простим на всички, които под една или друга форма са ни наранявали и към които храним лоши чувства. Детето не знае какви са взаимоотношенията с роднините Ви, то не знае вашата биография, но ако вие таите страх, гняв или презрение, особено към хора, които са Ви близки или са Ви били близки, детето усеща вашите чувства и се влияе от тях. Изследванията сочат, че децата които растат в семейства, в които родителите не изпитват любов и уважение един към друг, дори самите деца да не са ставали никога свидетели на конфликти между родителите, тези деца проявяват агресия в отношенията си с околните. Ако майката изпитва болка към някой в живота си, тя носи агресия в себе си (независимо дали я проявява или не) и неволно предава тази агресия и на детето си. За това простете – на партньора, на родителите си, на свекървата и приемете, че всички ние сме различни и всеки има своите недостатъци. От нас зависи обаче дали ще се гневим на чуждите недостатъци или ще изберем да простим и да живеем в любов. Детето ни носи в сърцето си това, което носим ние – любов или болка – от нас зависи.

4. Приемане

Да приемем всички в живота си такива, каквито са е едно от най-големите изпитания на родителството. Често чувам хората да се оплакват какво неспокойно и капризно бебе им се е паднало, но всъщност бебетата „не се падат”. Те се раждат чисти и неопетнени, но ако майката е изживяла раждането изпълнена със страхове, ако след това е изпитвал страх и безпокойство как ще се справи с новата си роля на родител, то съвсем естествено и детето й сега да изпълнено със страхове и да желае постоянно да бъде гушкано и утешавано, защото изпитва ужас да остане самичко дори за миг. Ако майката изпитва разочарование от парньора си, бебето усеща нейното разочарование. Само че то не може да различи това разочарование към кого е насочено, то просто усеща тази емоция да се излъчва от мама и отнася всичко към себе си – бебето започва да живее с усещането, че може би то причинява по някакъв начин разочарованието на мама и така още в ранна възраст малкото човече започва да носи тежкият кръст на вината – „Може би аз съм виновен, за това, че най-любимото ми същество не е щастливо”. Когато бях малка, когато виждах майка ми нещастна, в гърдите ми се свиваше буца и си мислех, че тя е нещастна, защото аз съм била непослушна. Научете се да прощавате и  да приемате мъдро това, което Ви поднася живота. Невинаги това става лесно. Понякога е нужно да се обърнем към специалист, за да се научим как да се помиряваме със себе си и с емоциите, които изпитваме. Изключително важно е, да си дадем сметка, че всичко, което изпитваме, го предаваме и на децата си, само че те нямат нашия жизнен опит и не могат да разберат какво причинява тревогите ни и свързват всичко със себе си.

Да приемаме означава и да приемаме децата ни такива, каквито са се родили, а не да живеем с болни амбиции да превърнем детето си в Супермен. Едно е да напътстваме детето, а съвсем друго е да настояваме то да стане такова, каквото на нас ни се иска. Напътствението е свързано с това да опазим детето живо и здраво докато порасне достатъчно, за да се грижи само за себе си. Да караме детето да се занимава с определен спорт или изкуство, да настояваме да играе с определени деца, а не с тези, които са му приятни, да настояваме да се държи по определен начин, който очевидно не е присъщ за него – това не е напътствие а болни родителски амбиции – децата Ви не са Вас самите. Те са отделни личности и заслужават уважение и приемане такива каквито са. Може би сте си мечтали за малка балерина, а Ви се е паднала дива мъжкарана – обичайте я и не спирайте поривите й да се катери по дърветата и да тича с момчетата – това я прави щастлива и ако искате да отгледате щастливо дете, не го превръщайте насила в нещо, което не е.

5. Пускане на контрола

Част от доброто родителство е да се научим да пускаме контрола. За да пораснат децата ни пълноценни и самостоятелни индивиди, трябва ние да се научим постепенно да им даваме все по-голяма свобода, естествено съобразена с възрастта им. Ние хората имаме биологична система на привързаност към децата си, която ни нашепва постоянно „трябва да съм сигурен, че моите деца са добре”. Това тревожно гласче ни кара постоянно да бдим над децата си, но е важно да осъзнаем, че всяко нещо е редно да се случва с времето си. Да проверявате дали 5 месечното Ви бебе е изпотено или му е студено е разбираемо, но да проверявате 7 годишния си син вече не е добре – той е достатъчно осъзнат, за да се съблече, когато му е топло или да поиска топла дреха, когато му е студено. Всички познаваме възрастни мъже, които цяло живот остават залепени за полата на мама, защото тя не е съумяла да пусне контрола, когато е било време за това и не им е дала свободата да пораснат и да се научат да бъдат независими. Не правите услуга на децата си, като ги държите постоянно за ръчичка. Те имат нужда постепенно да се отдалечат от Вас и да се научат сами да носят отговорност за живота и постъпките си.

Един от най-големите подаръци, които можете да направите на детето си е да го оставите да изживее живота си. То има свещеното право да живее собствения си живот, не вашия. Всеки има по един живот. Вие си имате вашия и можете да правите в него, каквото Ви душа иска. Детето Ви, макар да произлиза от Вас е отделно същество, с отделна съдба. Дали ще свири на пиано или ще тренира карате, или изобщо нищо няма да тренира е негов личен избор. Дали ще общува с много хора, или ще се занимава самичко  в уединение е негов личен избор. Не ограбвайте живота му, като го карате да живее Вашия живот. То най-добре знае поради каква причина се е родило и каква е мисията му в този живот и единствено то знае какво е нужно да прави, за да изпълни живота си със смисъл. Вашата отговорност като родители се свежда до това да се погрижите да е сито и облечено, да го образовате и много-много да го обичате и подкрепяте, независимо в коя посока реши да живее живота си. Ако Вие самите живеете живот изпълнен с ценности, ако правите разликата между добро и зло и не причинявате болка нито на себе си и на околните с начина, по-който живеете, то бъдете сигурни, че и детето Ви ще живее по достоен начин, който няма да навреди нито на него самото, нито на хората около него. Ако обаче Вие самите му давате лош пример, то колкото и да го контролирате, няма как да го опазите от вредното влияние на собственото Ви поведение.

Можем да пуснем контрола като първо пуснем контрола в отношенията с партньора си и така детето ще се учи какво е приемане и атмосфера на разбирателство. Колкото повече контрол оказваме в отношенията си с хората около нас, толкова повече те ще изпитват желание да се отдалечат от нас в търсене на свободата си.

Децата ни се учат от нашия пример, от нашите действия, емоции и отношение към живота. Те са нашето огледало. Няма как да видим себе си отстрани, но в децата си виждаме всичките ни скрити желания, болки и страхове. Затова се гневим, защото ни е трудно да преглътнем, че детето ни лъже, защото ние сме го поставили в атмосфера, в която се страхува открито да каже истината; детето ни проявява агресия, защото ние сме му предали собствения си гняв; детето ни е мързеливо, защото ние сме му внушили, че е бездарно и неспособно и няма никакъв смисъл да прави каквото и да било. Трудно се преглъща тази истина. Някои отказват да я преглътат и продължават упорите да твърдят, че те са толкова добри родители, но децата им са лоши и неблагодарни. Най-лесно е да заровим глава в пясъка и да откажем да видим истината, но това няма да реши въпроса. За да не виждаме лошо в децата си, трябва първо да махнем лошото от себе си, да се освободим от страха, гнева и безсилието и да изпълним сърцето си с любов, благодарност и приемане. Колкото и тежък да е животът Ви, Вие и детето Ви заслужавате да отворите очите си за красивото и доброто и да проявите великодушие към недостатъците. Само така можете да бъдете щастливи хора и да отгледате щастливи деца. Каквото и да е било до сега, в този момент можете да отворите нова страница в живота си и от тук нататък да приемате и да обичате – първо себе си, после децата си, а след това и всички останали хора, каквито и да са и каквото и да се случва.