Либерално възпитание. Какво се случва когато няма правила

Напоследък много модерно стана да говорим за правата на детето, за това колко вредни са ограниченията. Помним някога как строго са се държали с нас като деца, помним наказанията в ъгъла и ръцете зад гърба в детската градина. Помним и как нямахме право да възразяваме на възрастните при никакви обстоятелства, независимо за какво става въпрос. Сега, когато вече не сме малки деца и отглеждаме собствените си деца някак не ни дава сърцето да се държим с наследника си така, както са се държали с нас едно време. Не ни дава сърце да кажем „НЕ”, да сложим ограничения, още повече че съвременната психология все повече набляга на свободата във взаимоотношенията. Какво обаче правим, когато виждаме, че детето прави неща, които ще му навредят, а то не разбира и не може да осъзнае последиците от поведението си? Какво правим, когато детето вреди на околните с поведението си? Как се справяме, когато се окаже, че толкова много сме се старали да не командваме детето си, че в един миг виждаме, че то се е превърнало в тиранина вкъщи, който постоянно командва и настоява всичките му желания да бъдат изпълнявани?

Защо ни е трудно да казваме „НЕ” на децата си?

Истината е, че ни е трудно да казваме „НЕ” на детето си, защото в неговите очи виждаме себе си като малки и ни е трудно да кажем „НЕ” на детето в нас, което носи много болка от времето, когато е било малко, слабо и беззащитно и не е можело само да се справя. Иска ни се да изпълним всички желания на това малко дете, за да измием болката и разочарованията от всички спомени, в които то се е чувствало безпомощно. Всички помним как като малки, когато родителите са ни се карали и са ни слагали ограничения сме се заричали мислено „Аз като порасна никога няма да се държа така с моето дете!”. Колкото и да глезим детето си, обаче, то не е нашето умалено копие и няма как да отмие собствените ни детски спомени, в които сме се чувствали неразбрани и неподкрепени от възрастните. Дори да разрешим на детето си да вместо плодове да яде само сладкиши, това няма да отмие спомените от лелката в детската градина, която ни е крещяла и ни е заставяла да ядем насила. Дори да простим всяка беля на наследника си и да се правим че не виждаме какви ги върши, това няма да отмие спомена на всичките пъти, когато сме били наказвани като деца. Няма как да стане. Ние не сме децата си. Детето е друг човек, различен от нас, колкото и да си приличаме. И макар строгото казармено отношение от страна на родителите да нанася травма на детето за цял живот, то и другата крайност е не по-малко вредна.

Последиците от възпитание без ограничения

Детето има нуждата да усеща, че някой бди над него и се грижи за неговата сигурност. Казано образно детето има нуждата да знае, че ако посегне към котлона ще има кой да му каже „Не!” преди да се е изгорило. Ако детето живее в свят, в който родителите са абдикирали от родителската си роля и са го оставили да прави, каквото си иска, то ще се чувства все едно, че няма почва под краката си и ще усеща една постоянна тревога вътре в себе си без да съзнава от къде идва тя. А как да не е тревожно дете, което е разбрало, че дори, когато посяга към котлона няма кой да го спре, дори когато си вреди няма кой да го предпази от грешките му. Такова дете обикновено започва да прави все по-рискови неща само, за да провокира родителите му да се намесят. Сякаш с поведението си им казва „Кога най-после ще видиш, че не мога да се справя сам. Помогни ми!”. Тези деца обикновено крещят, тръшкат се, бият другарчетата си, хвърлят играчки, дори се самонараняват само, за да покажат, че сами не могат да се справят и имат нужда от мама и татко.

Детето преди десетата си година не е способно да развие осъзнатост, така че само да преценява във всяка една ситуация кое е добро и кое не и какви биха били последиците от всяко негово решение. То не е способно да прави това, така както 5 месечното бебе не е способно да се изправи на краката си и да върви. Психиката на малкото дете няма критичност и то не може самостоятелно да разсъждава по начина, по който възрастните хора могат.  Затова детето има нужда от родители, които да определят кое е добро и кое не и кое действие е приемливо и до каква степен е приемливо. Ако детето знае, че мама и татко бдят над него и няма да позволят да му се случи нищо лошо, то ще расте уверено и спокойно. Ако детето усеща, че мама му е дала свободата да се оправя само в живота, то ще изпита паника, защото вътрешното му чувство знае, че то не е подготвено да носи само отговорността за живота си.

То не може да се справя самичко в този голям свят и инстинктивно детето знае това. Именно затова в природата всяко същество има родители, които го отглеждат през първия стадий от живота му. За нас човеците този първи стадий представлявам грубо първите 18 години от живота. Естествено с възрастта детето става все по-компетентно и все по-способно да се грижи само за себе си и родителската намеса в живота му следва все повече да намалява, но през първите 7 години, а дори и след тях, ролята на родителя като фактор, поставящ правила и ограничения е изключително важна и необходима на детето, за да расте здраво и да се чувства сигурно и щастливо. Ако видите дете, което постоянно нервничи и се тръшка, което нервно си гризе ноктите или си смуче палеца, въпреки, че вече отдавна е излязло от бебешката възраст, ако детето Ви е агресивно или обратното – прекалено плахо и несигурно, то вероятно някъде сте сбъркали с поставянето на правила и граници и детето Ви се е озовало да живее в свят, в който се чувства прекалено само било защото сте му дали прекалена свобода без правила и ограничения или пък другата крайност – поставили сте го в казарма с прекалено много правила, които му пречат да живее. Важно е да си дадем сметка, че и двете крайности са еднакво вредни. Прекалено либералния режим, както прекалено строгия режим са просто двете страни на една и съща монета и двете водят до сходни негативни последици за детето.

Златната среда

Видяхме, че нито прекалено либералният модел, нито прекалено строгият модел е добър подход във възпитанието. Къде тогава се крие истината? Отговорът е както винаги: В златната среда. Децата имат нужда от определени правила и ограничени, така че да не се чувстват сами и изоставени в този огромен свят и да не се налага да поемат сами отговорности, които са твърде малки, за да носят, но пък тези правила и ограничения трябва да са добре обмислени и малко на брой, така че хем да гарантират сигурността на децата и да им вдъхват спокойствие, хем да им оставят достатъчна свобода за експерименти и свободно поведение, така че да се учат да бъдат свободни хора, следващи собствения си вътрешен глас.

Как да поставяме правилата и ограниченията, така че да не ограничим прекалено детската свобода и детето да ни разбере и да се вслуша в думите ни ще обсъдим в следваща статия, посветена на здравословните правила в отглеждането на детето.