Ефектът на огледалото

Или как отношението към децата ни повлиява тяхната самооценка, самочувствие и поведение.

През първата година от живота си бебето внимателно изучава ръцете и краката си и искрено им се учудва. Учудва се и на образа си в огледалото без да осъзнава, че бебето отсреща е то самото – как да осъзнае, като то все още не разбира, че е нещо отделно от мама, към която си мисли, че принадлежи. През втората година от живота си детето изучава света около себе си и постепенно стига до прозрението, че то самото е нещо различно и отделно от заобикалящата го действителност. В речника му влиза думата „аз” и този Аз недвусмислено се разграничава от света наоколо, тропайки с краче и крещейки пронизително „НЕеееее!”. Кризата на втората година или бунтът за независимост на малкия човек – както искате го наречете, но това, за което ще говорим сега е не толкова как бебето добива представа за самото себе си, а каква е представата, която добива за себе си. След като вече осъзнава че е отделна личност – каква именно личност е то – умно ли е или глупаво, смело ли е или страхливо, красиво ли е или грозно? Как да познае себе си като още няма критерии, по които да се оцени, а и няма как да се погледне отстрани, за да си направи обективна оценка. И тогава на помощ идва огледалото. Огледалото, в което всички ние се оглеждаме, за да видим какви сме. Не само предметът огледало, а огледалото като външният образ, който придобиваме за себе си – чрез външното мнение и оценка. Детето иска да опознае себе си и се обръща към тези, на които вярва, за да му кажат какво е то в действителност и именно мнението на заобикалящите ни кара всеки от нас да се определи като добър или лош, достоен или недостоен…

Ние родителите сме огледало за децата си.

От нашите думи, отправени към тях, от отношението ни към тях, от реакциите ни, те разбират какви са „в действителност”. Ако родителите постоянно демонстрират пренебрежение към детето, дори като порасне то никога няма да повярва истински в себе си, ще се чувства винаги недостойно за успехи и за обич. Ако родителите не вярват в детето си, по-късно то постоянно ще се съмнява в себе си и в искреността на своите намерения. Ако вършим всичко вместо него, пресичайки всяка негова активност и самостоятелност, то ще престане да вярва в своите способности. Ако се срамуваме от него в компанията на роднини, приятели и съседи, то ще помисли, че нещо не му е наред, че е „грозното патенце” и този образ ще го преследва през целия му живот. Ако не го защитим, когато някой го обиди незаслужено, после цял живот ще си мисли, че не е достойно да се отнасят с него добре.

Ако се отнасяме позитивно към детето и резултатът ще е позитивен. Ако не му крещим за щяло и нещяло, ако зад всяка негова постъпка виждаме истинската причина, а не поредния повод за наказание и унижение, самото дете ще започне да се отнася така към себе си. Ще започне да проявява чувство на самоуважение, ще започне да анализира и осъзнава собственото си поведение. Появява се мотивация да бъде по-добро, защото очаква положителна оценка на поведението си или поне очаква да го разберат. Детето, към което се отнасят негативно – напротив, не разчита много на позитивна оценка и за това няма вътрешна мотивация за „добро” поведение. Какъв е смисълът да има, ако не вярва, че може да бъде добро, че може да успее?

И така, разбираме ли, че именно ние създаваме тази атмосфера, в която се изгражда детето ни като личност? Разбираме ли, че то се възпитава не от нашите нравоучения, а от взаимоотношенията помежду ни? Разбираме ли, че не просто то става някакво, а нашето отношение към него го прави такова? Възможно е да разбираме теоретично, но това за съжаление е недостатъчно.

Нашето позитивно, внимателно, доброжелателно, съчувствено, заинтересовано отношение към детето трябва да идва „отвътре” и обезателно да се показва „навън”, да се проявява. Ако го чувстваме, но не го показваме, детето няма да го забележи. А с негативното е обратното – дори и родителите да се опитват да го прикрият, детето пак ще го усети. Ако то е нежелано, ако родителите му се изморяват от него, ако за тях е като „нахална муха”, то го усеща и забелязва всичко това.

Трябва да проявяваме любовта си така, че да я виждат и чувстват тези, които обичаме, а пък негативното ни отношение те усещат и без специално показване. Така сме устроени. Така възприемат нещата и децата ни.

Ако вътре е себе си сме недоволни от детето си, ако вътре е себе си го смятаме за „недостатъчно” съобразително, добро, талантливо, умно, обезателно ще се издадем ако не директно пред него, то във взаимоотношенията си с други хора – роднини, учители – стеснявайки се от него, чувствайки се неловко заради него и то ще го усети и нашата преценка ще повлияе на неговата оценка за самия себе си през целия му живот.

Само искрената ни безпрекословна вяра в това, че обичаме детето си и че то е най-доброто дете на света, е способна да му даде усещането, на основата на което да се изгради здрава, лишена от вътрешни противоречия личност. Може да ви стори странно как звучи изразът „вяра в това, че е най-доброто”? Но не може да се каже по друг начин. Просто да обичаш детето си не е достатъчно. Трябва още и да вярваш в него, защото само тази вяра ще ни помогне да понесем всички трудности и тежести при възпитанието му.

Не забравяйте, че ние родителите сме огледалото, в което първо ще се огледа малкият ни наследник и именно в това огледало то ще види принц ли е или жаба.